Seoul

Август 2018
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
  12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031  

Календар Календар

Visitors

free counters

Poll

Победител е...?

15% 15% [ 6 ]
56% 56% [ 22 ]
3% 3% [ 1 ]
13% 13% [ 5 ]
13% 13% [ 5 ]

Общо гласове : 39

Latest topics
» SHINee Shawols Skype ~
Нед Окт 22, 2017 6:30 pm by rally___

» Because I met you
Пет Мар 27, 2015 8:07 pm by Anny

» 21.
Пон Дек 01, 2014 5:55 pm by nasa__

» The color of your love
Нед Ное 16, 2014 8:24 pm by lil_sun

» ~♥ Taemin's heart ♥~
Пет Окт 10, 2014 2:23 pm by ..TaeminGirl..

» Kaкво мислят Shinee за теб ?
Вто Авг 26, 2014 11:01 am by SHINee_JongKey

» Намисли си дума..
Вто Авг 26, 2014 10:49 am by SHINee_JongKey

» You..The Music In Me~♫♫
Вто Авг 26, 2014 8:55 am by SHINee_JongKey

» The true love
Пет Авг 22, 2014 8:45 am by SHINee_JongKey

Music

You are not connected. Please login or register

Целуни дъжда

Иди на страница : Previous  1, 2

Go down  Съобщение [Страница 2 от 2]

1 Целуни дъжда on Пон Яну 02, 2012 1:29 pm

Little_dreamer

avatar
I keep dreaming ’bout you ★
I keep dreaming ’bout you ★
First topic message reminder :

Оню е обикновено момче, което живее живее живота си сякаш напълно невидим за околните. Но всичко се променя, когато приятелите му от детинството, се връщат в града. Заедно с тях, той ще преоткрие себе си и една своя отдавна забравена мечта

Така, фика ще е yaoi, но в най-лекия си вариант. Не ме бива много в smut часта
Не съм много сигурна с кой ще завърши Оню, но най-вероятно това ще бъде Минхо
Но нещата ще са поставени повече в приятелска отколкото любовна светлина
Обещавам, че този път няма да убия никой от SHINее


Глава първа - Не си спомняш кои сме, нали?



Стигна се до тук

Трябва да намеря смисъла на живота си

Никой ли не може да мине по моите стъпки?

Липсва ми живота

Липсват ми неговите цветове

Никой ли не може ли да ми кажа къде стоя?

Защото сега отново, открих себе си, така далеч от слънцето,

макар да казват, че то сияе и на най-тъмните места

Така дълбоко съм, далеч от слънцето отново

Така далеч от слънцето...

Уморих се от всичко

Уморих се да живея в мрака

Никой не може да ме види тук долу

Чувствата ги няма

Не остана нищо което да ме върне

обратно към света, който познавах

Защото сега отново, открих себе си, така далеч от слънцето,

макар да казват, че то сияе и на най-тъмните места

Така дълбоко съм, далеч от слънцето отново

Така далеч от слънцето...

Стигна се до тук

Трябва да върна смисъла на живота

3Doors Down - Away from the sun




Невидим. През целия си живот съм бил такъв. Невидим за родителите си. Невидим за учителите си. Невидим за съучениците. Сякаш стоях на перон, наблюдавах как пристигат и потеглят другите влакове, докато моя никога не идваше. Да, бях невидим дори и за собствения си живот.

Казвам се Джинки и съм на 17 години. Втора година в гимназията. С родителите ми живеехме в малък апартамент близо до училището в което учех. Работеха като застрахователи, така че единственото време през което ги виждах бе вечеря, макар понякога да закъсняваха и за нея. Разговорите ни се въртяха най-вече около резултати ми в училище и това дали имам нужда от нещо. Знаех, че работят толкова усилено заради мен, но понякога ми се искаше да мога да прекарвам малко повече време с тях. Така, малко по малко, започнахме да се отдалечаваме един от друг. Когато започнах да го разбирам, вече беше прекалено късно - сякаш родителите ми се бяха превърнали в мили, но непознати хора. Не можех да им споделя нищо, затова просто си мълчах.

Ситуацията в училището ми не беше по различна. Никой не ми се подиграваше, нито говореше зад гърба ми. Всъщност никой не си правеше труда да ми обърне някакво внимание. В класната си стая, стоях на чина в ъгъла, през повечето време гледайки през прозореца.Оценките ми никога не падаха прекалено ниско, така че учителите нямаха причина да се занимават с мен.

Така преминаваше живота ми. Ден след ден, без сам да осъзнавам, колко самотен съм всъщност. Самотата бе станала част от мен, толкова дълбоко вкоренена, че я приемах за нещо нормално.

~~~

Денят ми започна съвсем нормално. Събудих се от ужасната мелодия на будилника. Не знаех защо не я сменях. Вероятно защото беше твърде дразнеща, за да бъде игнорирана.

След като минах през банята, се запътих към кухнята, където на масата ме чакаше закуска. Седнах на стола и започнах да ям без апетит. Когато свърших сложих чинията в миялната машина и се качих отново в стаята си за да се облека.

Облякох си униформата и се огледах огледалото на гардероба ми. Не бях много висок. Леко дългата ми кестенява коса бе започнала да ми влиза в очите, които бяха тъмнокафяви. Винаги се дразнех от пълните си бузи - единствения белег останал от някогашното ми, леко казано, наднормено тегло.

Когато погледнах отново към часовника установих, че закъснявам. Метнах раницата си на рамото си и бягайки тръгнах към училището.

Петнайсет минути по-късно вече бях в двора на голямата сграда. Подпрях се на коленете си и се опитах да си поема дъх. Никога не съм бил от спортния тип хора, затова малкия спринт, които бях принуден да направя, ме изтощи.

Минаха няколко секунди и най-сетне усетих, че дишам нормално. Изправих се и поех към класната стая. За мой късмет, часа все още не беше започна и успях да седна на мястото си без привлека нечие внимание. Изкарах учебника и тетрадката си от раницата и зачаках появата на преподавателя. Първия ни час беше история. Никога не съм обичал разказвателните предмети и особено историята.

Учителя влезе, но не беше сам. С него имаше четири момчета. Момичетата от класа започнаха да шептят възбудено и ако трябваше да бъда честен, разбирах защо. И четиримата бяха красиви, прекалено красиви за своето собствено добро. Зяпах ги любопитно, преди да уловя погледа на най-високото от момчетата. Той ми се усмихна леко и аз забих глава надолу, усещайки как бузите ми се обагрят в червено. Не бях свикнал да ми се усмихват.

Учителят стигна до бюрото си и стовари дневника на него, карайки шушукането на класа да заглъхне.

- Както виждате, днес имаме четирима нови ученика. Надявам се, че ще ги приемете топло и ще им помагате ако имат някакви затруднения. А сега, бихте ли се представили? - завърши той, обръщайки се се към тях.

- Приятно ми е да се запознаем, името ми е Кибум, но предпочитам да ме наричате Кий - започна първото момче, усмихвайки се кокетно -Любимите ми предмети са математика и изобразително изкуство. Хобитата ми се свързани из цяло с музика и мода, така, че ако някой иска съвет да не се колебае да попита - завърши той намигайки. Не се стърпях и завъртях очите си. Цялото му държане крещеше дива.

- Здравейте, всички. Името ми е Таемин. Любимите ми предмети са физическо и литература. В свободното си време обичам да танцувам, както и да разхождам кучето си. Надявам се, че ще се разбираме с всички.

Не се и съмнявах, че никой от тях няма да има проблеми с които ли да е било от класа. Те се вписваха идеално в групата на “готините”.

Единственото което каза трето момче е името си - Джонг и това, че хобито му е да спи. На лицата на останалите ми съученици имаше толкова широки усмивки, сякаш бе казал, че иска да спечели нобелова награда за мир.Предполагам това беше едно от предимствата да си добре изглеждаш - другите те слушат, без значение какви глупости говориш.

Последно по ред беше момчето, което ми се бе усмихнало.

- Името ми е Минхо и обичам да спортувам - започна той, с бляскавата си усмихва, явно това му беше запазената марка - Предполагам се подразбира кой ми е любимия предмет. Обичам много и рап музиката, мечтата ми е да стана рапър.

Почти можех да видя сърчицата около главите на момичетата.

- След като представянето завърши, може да заемете места си - обади се отново учителя, показвайки се единствените свободни места - тези до моето - Можете да си съберете чиновете с този на Джинки, за да гледате от неговия учебник.

От различните ъгли на стаята се чуваха тихи протести. Усещах как погледите на всички се забиват в мен. Каква ирония, винаги бях копнял за тяхното внимание, а сега, когато най-сетне го получавах, ми се искаше да потъна в земята.

Станах за да обърна чина си към техните отбягвайки да ги гледам в очите. Какво ли си мислеше учителя, нямаше как и петимата да гледаме от един учебник. Настанихме се на местата си, потъвайки в неловка тишина. Поне за мен беше неловка. Прехапах устните си - навик които правех винаги когато бях нервен - и най-накрая се престраших да погледна към тях.

- Ами приятно ми е да се запознаем, казвам се Джинки - проговорих първи с някакво бегло подобие на усмивка. По нервен се чувствах само пред зъболекарския кабинет, а и това че никой от тях не казваше нищо, не ми помагаше особено.

- Е, Джинки, явно не си спомняш кои сме, нали? - попита Минхо тихо, нито за миг не сваляйки очите си от моите.




http://asianostbg.blogspot.com/

26 Re: Целуни дъжда on Вто Яну 31, 2012 6:39 pm

Little_dreamer

avatar
I keep dreaming ’bout you ★
I keep dreaming ’bout you ★
Глава седма - Началото на нещо хубаво


Беше прекрасен пролетен ден.

Слънчевите лъчи прегръщаха едва цъфналите розови цветчета на дивата череша, влюбени в фееричната красота, която излъчваха те.

Беше прекрасен пролетен ден.

Лекия бриз си играеше със свежите листа на дървото. Листата шумоля вкупом, пленени от чара на вятъра. Те знаеха, че той принадлежи на всички, затова не се сърдеха когато биваха изоставени.

Защото рано или късно той щеше да се върне при тях.

Беше прекрасен пролетен ден.

Малката червеношийка пееше любовна песен, надявайки се да впечатли партньорката си. Тя от своя страна си придаваше важност, но и двамата знаеха, че бе негова.
Да, беше прекрасен пролетен ден.

Джинки седна на обичайната пейка и неизменната си усмивка наблюдаваше света около себе си.

Беше щастлив.

Не защото всичко в живота му беше наред.

Напротив.

Родителите му почти не се връщаха от работа. В училище всички му се подиграваха и имаше няколко килца в повече.

Но Джинки беше щастлив.

Беше открил какъв иска да бъде.

Искаше да пее и да танцува. Също като малката червеношийка, в сърцето му се криеше песен.

Те му я бяха показали.

Най-добрите приятели, които някой можеше да има.

Джонг, Таемин, Кий и Минхо.

***

Бяха се появили в живота му ненадейно, тогава, когато всичко му се виждаше в сиво.

Първата им среща беше в един ветровит студен петък.

Съучениците го бяха подгонили, крещейки обидните имена с които често го наричаха.

Бяха го причакали покрай ъгъла на училище, където учителите не можеха да му помогнат.

Джинки побягна колко сили имаше, чувствайки как страха стяга гърдите. За момент имаше преднина, но тя не трая дълго.

Настигнаха го в една пуста улица.

Притисна се ужасено към стената, докато момчетата, които го гонеха го заобиколиха в полукръг.

Нямаше къде да избяга.

-Пипнахме те, буцо – каза задъхано Йонг, главатаря на малката банда. Семейството на Йонг бе богато и той като единствено дете бе разглезен още малък. На 12 вече се бе превърнал в истински тиранин и никой в училище не смееше да му се противопостави. Парите на родителите му бяха сила, на която не можеше да се противопоставиш.

Джинки не знаеше с какво бе предизвикал омразата на Йонг, но той не пропускаше случай да сгорчи живота.

Може би в живота, такива като него, бяха осъдени да срещнат своя Йонг.

-Мислише си, че избягаш, а?

Джинки поклати глава, борейки се с прииждащите сълзи.

-Дебелак като теб, няма място в нашето училище. Хванете го момчета.

Задърпа се отчаяно, докато останалите го хванаха здраво за ръцете. Дори и по едър от тях, те бяха повече.

Остра болка избухна в корема му, отнемайки му дъха. След този удар последваха нови, всеки по жесток от предишния.

Погледът му се размъти, от стичащите се вече, свободно сълзи, но въпреки това успя да види жестоката усмивка изписана на лицето на Йонг, докато замахваше отново и отново.

Толкова много болеше.

Нямаше ли кой да му помогне?

След няколко минути, тази игра омръзна на Йонг.

-Не заслужаваш да си цапам ръцете с теб – бяха презрителните му думи, преди да го заплюе.

След това той и бандата му си отидоха, оставяйки проснатия на земята Джинки, да се бори за въздух.

Не трябваше да става така.

Никой не му беше казал, че живота може да е толкова несправедлив.

Къде беше сбъркал? Затова, че беше пълен? Това ли бе вината му? Ако бе това бе така, то той не искаше да живее в тази жестока реалност.

Нямаше да липсва на никого. Дори и на родителите му. Сигурно ако него го нямаше, те щяха да си имат друго бебе. Дете от което нямаше да се страхуват.

Изправи се, подпирайки се на стената с една ръка, докато с другата бе притиснал корема си.

Бе взел решение.

Щеше да скочи от моста, близо до родния му дом.

Краткия път до там му се стори прекалено дълъг. Всяка крачка бе усилие.

Случайните минувачи го подминаваха, без да обръщат внимание на плачещото, пълно момче.

Когато половин час по късно най-после стигна, той се облегна на парапета, надничайки към беснеещите води на реката под моста.

Преглътна, осъзнавайки, че едно бе да си мислиш, че можеш да направиш нещо, а съвсем друго да го направиш наистина.

Но бе твърде късно да се откаже.

Свали раницата от гърба си и подпря внимателно. Това естествено беше малко глупаво, но майка му го беше научила, че е важно да се грижиш за нещата си.

Сега идваше ред на трудната част.

Прекрачи с единия си крак не особено високата ограда, но да прекрачи и другия си беше истинско изпитание.

След няколко неуспешни и мъчителни опита той най-сетне успя. Усещаше как по челото му се образуват капчици пот.

Не смееше да погледне надолу. Завиваше му се свят само при мисълта, че бе на крачка от ръба.

По стоя няколко минути, преди да реши, че не е способен да го направи. Колкото и гаден да беше живота, той искаше да живее.

Надигна отново крака си и понече да прекрачи отново парапета, но крака му се изхлузи, повличайки го надолу.

В последния момент пръстите му се захванаха за желязната тръба, излизаща отдолу моста.

Беше толкова нереално.

Висеше от мост, а под него имаше дълбока река.

Значи така щеше да умре.

-Хвани пръчката!

Надигна слабо глава и видя, че близо до лицето му наистина имаше дебел клон.

-Какво чакаш, хвани я!

Момчешкия глас заповядваше, а Джинки бе свикнал да изпълнява. А и искаше да живее.

Но беше толкова трудно да пусне желязната тръба.

-Хайде, знам че можеш. Направи го.

-Страх ме – изхлипа, стискайки тръбата да още по здраво.

- Няма страшно, аз съм с теб. Само хвани клона. Хайде, ще броя до три.

Изхлипа отново и погледна надолу. Водите изглеждаха толкова тъмни.

-Едно.

Адреналина бушуваше във вените му.

-Две.

Не искаше да умре. Не искаше. Не искаше. Не искаше.

-Три! Сега или никога!

Джинки най-накрая пусна с една ръка тръбата и хвана пръчката. След като се увери, че е хванал здраво клона пусна и другата, присъединявайки я към дясната.

-Браво. А, сега ще те издърпаме. Дръж се здраво.

Макар че едва ли беше минала повече от минута, му се стори цяла вечност. Ръцете му бяха започнали да омаляват и затова облекчено въздъхна, когато краката му докоснаха цимента. Беше спасен.

Обгърна парапета и си пое дълбоко въздух.

-Мисля, че си ни длъжник, приятел.

Най-после видя лицето на спасителя си. Но той не беше сам. С него имаше още три момчета.

Ако трябваше да ги опише, той щеше да използва само една дума – бляскави. Сякаш всеки от тях излъчваше собствена светлина. Това, което го учуди най-много бе приятелските усмивки на лицата им. Усмихваха се. На него.

-Можеш ли да прекрачиш оградата сам? – попита момчето, което му бе говорило през цялото време. Бе малко по високо от него с къса черна коса и големи кръгли очи. Едва ли беше кой знае колко по-възрастен от него.

- Да, мисля, че ще мога – прошепна Джинки, надявайки се, че ще успее. Не искаше да се излага пред тях.

За негово облекчение, краката му този път не го предадоха и успя да се прехвърли от другата страна. Непохватно, но все пак бе успял.

Усещаше погледите им върху себе си, но не се чувстваше неловко.

-Защо искаше да се самоубиеш?

Джинки отвори уста за да възрази, но се спря преди думите да се изтърколят от устата му. Вместо тях, той изля душата си и всичко което му тежеше. Никой не го прекъсна и той беше благодарен за това. Когато свърши разказа си, той се почуства по-добре. Всъщност никога не се бе чувствал по-добре.

-Видяхме те още докато беше на парапета, но докато стигнем до теб, ти вече беше изчезнал. Уплашихме се, че се удавиш. Добре, че намерихме клонът, иначе щеше да не е по трудно да те издърпаме – обясни момче, с леко дълга коса. Имаше нежни черти и лесно можеше да бъде сбъркан за момиче, ако не беше широкия груб и леката извивка на адамовата му ябълка – Аз съм Таемин, между другото. Момчето, което ти говореше, е Минхо, а тези там са Кий и Джонг. Братовчеди сме. Живеем наблизо.

- Аз съм Джинки, приятно ми е да се запознаем - поклони се той.

- Винаги ли си толкова почтителен? – изсмя се Минхо, на дълбокия му поклон.

- Не искам да ми се обиждаш приятел, но няма да е зле да смъкнеш някое килце – заяви Джонг – май така се казваше – прегръщайки го през раменете – Мислех, че дърпаме слон.

- Джонг! – възмутено извика Таемин, удряйки го по рамото - Това беше грубо!

Но Джинки не се обиди, напротив. Можеше само да се усмихне докато топлото чувство заливаше гърдите му и караше сърцето му бие радостно.

Бяха го били, едва не бе умрял, но въпреки това знаеше, че този ден, щеше да е началото на нещо хубаво.







Съжалявам, че се забавих толкова ><' Но колкото пъти написвах нещо, толкова пъти го триех....
Реших първо да разкрия най-накрая какво е станало между в миналото, така, че следващите една, две глави ще са затова. А и ще бъде разказвано от трето лице.
Боже, превърнах Джинки в тотален аутасайдер xD
Скоро ще имам важен тест по английски, затова не съм много сигурна кога ще е следващата глава. Вероятно неделя. Но наистина трябва да седна и да уча. За жалост T.T
П.П. @~.Cherry.~ Благодаря, вече ще знам че мога да разчитам на теб xD



Последната промяна е направена от Little_dreamer на Сря Фев 01, 2012 6:54 am; мнението е било променяно общо 3 пъти




http://asianostbg.blogspot.com/

27 Re: Целуни дъжда on Вто Яну 31, 2012 8:08 pm

Lee Chae Rin

avatar
I keep thinkin ’bout you ★
I keep thinkin ’bout you ★
Сюжета определено има развитие и не е монотонен , пишеш умерено-не само с пряка реч и малко описано или безкрайно разтягане на локуми.С всяка следваща глава става все по-интересно. Не смятам ,че си направила Джинки аутсайдер, но наистина детсвото му е било трудно. (за фика говоря хД)Очаквам следващата глава с нетърпение.Успех на теста.

28 Re: Целуни дъжда on Вто Яну 31, 2012 9:24 pm

~.Cherry.~

avatar
We're living in the SMTOWN! ☆
We're living in the SMTOWN! ☆
страхотна глава, мноого ми харесва обаче ми стана много гадно като го накечиха... да видим какво ще става по нататък.. ииии успех по английски

П.П. Ъъъъ забрави да мижеш адреса си.... един тиган те очааааквааа

http://nutella97.tumblr.com/

29 Re: Целуни дъжда on Пон Фев 20, 2012 8:31 pm

Little_dreamer

avatar
I keep dreaming ’bout you ★
I keep dreaming ’bout you ★
Глава осма - Сълзи


Отворих очи и се загледах в белия таван.

Сякаш мъгла бе обвила мислите ми.

Не помръднах. Просто си лежах и гледаха тавана.

Всичко беше толкова странно. Знаех, че не трябва да съм тук, където и да се намираше това тук, но въпреки това не бях разтревожен. Напротив. Чувствах се спокоен. Толкова спокоен. Нищо нямаше значение.

Изминаха минути, а може да са били и часове. Времето не означаваше нищо за мен. Тогава до слуха ми достигна звука на отваряща се врата. Не извърнах глава да погледна, продължих да гледам към белия таван. Звука от вратата беше последван от звука до стъпки, които спряха, до мястото където лежах.

- Здравей, Джинки, надявам се, че си поспал добре. Скоро няма да ти се отдаде такава възможност.

Най-накрая извъртях очите си от тавана.

Момчето застанало до леглото ме гледаше с широка усмивка.

***

- Нищо не можах да направя - прошепна за кой ли път, Кий, заровил ръце в косата си. Беше се изправил в леглото си, въпреки, че лекаря му беше препоръчал да лежи - Нищо не..

- Престани! - изкрещя Джонг от отсрещната страна, където се беше подпрял. Лицето му бе изкривено и гняв - Стига си повтарял едно и също! Не мога да слушам повече!

Другото момче трепна уплашено от силата на този глас. Нови сълзи бликнаха на мястото на старите и той задавено проплака скривайки лицето в повдигнатите си колене.

Минхо сякаш не забелязваше какво става около него. И той беше ядосан като Джонг, изпитваше вина като Кий. Но най-вече се страхуваше. Страхуваше се какво могат да му причинят. Единствената му надежда бе, ще се обадят за откуп. А откуп се даваше за живи хора. Да, точно така. Нищо нямаше да му направят. Всичко щеше да е наред. Всичко щеш...

Може би, наистина не трябваше да се връщат. Трябваше да оставят нещата така, както са си. Сега Джинки нямаше да бъде отвлечен. Нямаше да има опасност за живота му. Само ако не бяха се върнали.

Изправи се от креслото в което седеше и отиде до прозореца. Подпря челото си на стъклото, усещайки приятната му студенина. Навън вече се бе стъмнило и уличното осветление беше включено. Нощта бавно обгръщаше града в прегръдките си. Някъде там. Джинки беше някъде там.

Няма нищо лошо да си поплачеш, когато ти се плаче.

В ума му, само за миг, бе проблеснал образа на Джинки, усмихнат, такъв какъвто беше преди години.

Не издържа повече и остави сълзите си да потекат. Малките капки се стичаха по лицето му и безшумно падаха на пода.

Да, няма нищо лошо да си поплачеш, но понякога сълзите могат да бъдат толкова тежки, помисли си Минхо.

***

- Какво си му дал, по дяволите, дори не мигна, когато отидох до него - попита момчето, човека, които беше дошъл след него.

- Може да съм прекалил малко с дозата, но не искахме да се събуди по пътя - отговори другия. Гласа ми беше ми познат, но не можех да си спомня от къде. А и не се и мъчех.

- Трябва ми в адекватно състояние! Прави каквото искаш, но ако след няколко минути не се оправи, ще наредя да завържат теб вместо с него! Достатъчни са ми онези трима идиоти, не ми трябват повече! - след тези думи и излезна от стаята, блъскайки вратата след себе си.

Другият мъж, въздъхна. Приближи се към мен, гледайки ме съсредоточено.

- Знаеш ли къде си, Джинки?

Не му отговорих, само го гледах. Беше красив. Имаше черна коса, овално лице, красиви големи очи, правилен нос и пълни устни. Беше облечен с черно кожено яко и плътно залепнали по него дънки. Усмихнах му се и това изглежда го стресна, макар да не можех да разбера защо.

-Наистина сме прекалили с дозата - поклати глава той, но все пак ми отвърна на усмивката - Спомняш ли си, кой съм аз, Джинки?

-Ангел? - предположих аз, усмихвайки се още по широко.

Отговора ми го накара да избухне в смях.

- Аз? Ангел!? Това наистина ще е най-голямата шега на този свят - каза той, когато най-накрая се успокой - Но наистина ли не си спомняш, кой съм?

- Ангел - повторих аз, недоумявайки за какво се смее - Ти си ангел.

- Не съм ангел, Джинки - гласа му беше тих и далечен, без следи от веселие - Не съм никакъв ангел.

Обърна се и излезна от стаята. Уплаших се, че няма да се върне, но само минути той се появи отново. В ръцете си държеше спринцовка. Дойде до леглото и изкара ръката ми изпод завивката. Гледах как навива ръкава на блузата ми, без да разбирам защо го прави.

-Ще те заболи малко, но скоро ще ти мине, обещавам - каза той, стягайки ластик над горната част на ръката ми - Готов ли си?

Усмихнах му се без да му отговоря. Той ми отвърна със същото и изкара предпазителя на спринцовката.

Усетих лекото бодване на иглата. След няколко секунди той я изкара и я захвърли в противоположния край на стаята.

Продължавах да се усмихвам, когато усетих как ръката ми започваше да гори. В началото беше леко, но след всеки миг ставаше все по-силно. Тихи стонове се отрониха устните ми, когато болката стана нетърпима.

-Толкова съжалявам, Джинки - достигнаха до слуха ми, думите на мъжа - Но ти ще платиш цената на чуждите грешки.

След това мъжа си тръгна, оставяйки ме сам, под напорите на силната болка в ръката ми.

***


Таемин постави телефона обратно в поставка му, усещайки как сърцето му се свива. Родителите му бяха отказали да им помогнат, и макар да го беше очаквал, реалния отказа го свари неподготвен. Опита се да запази спокойствие, но отчаянието вече чукаше на вратата.

Усети как някой хваща ръката му и поглеждайки надолу срещана погледа на Юджун. Момченцето имаше изплашено изражение и в големите му черно очички, Таемин можеше да види напиращите сълзи. В цялото суматоха, бяха почти забравили за него.
Таемин клекна и го взе в прегръдките си.

- Какво му има на Кий? - попита детето, доверчиво сгушвайки се в прегръдката на брат си - Защо плаче? Боли ли го нещо?

Таемин се поколеба за миг, но после реши, че най-добре да измисли нещо. Юджун беше прекалено малък за да се тревожи за нещо такова.

- Кий е малко болен, Юджун - заговори утешително, учудвайки се сам на лекотата с която лъжеше - Скоро ще му мине. Вечеря ли?

- Леля Сун ми направи попара - отговори Юджун - Казах й че не съм гладен, но тя ме накара да си я изям цялата. Иначе нямало да съм пораснал.

Таемин се изсмя на намръщената физиономия на момченцето. Леля Сун беше прислужницата им, възрастна жена със строги разбирания. Идваше няколко пъти в седмицата за да им помага с къщата. Всъщност помагаше на Кий, а те само гледаха да не й се пречкат.

-Правилно ти е казала, Юджун. А сега се качи в стаята си, аз ще дойда по късно, обещавам. Сега имам малко работа - с тези думи, той го пусна, побутвайки към стаята му. Юджун тръгна с нежелание, но не беше в природата му да се противопоставя.

Таемин се изправи, търкайки челото си с пръсти. Главата беше започнала да го боли, но така и не успя да намери някакви хапчета.

Не искаше да се качва горе при останалите. Не искаше да вижда изражението, което вероятно имаше и неговото лице. Не можеха да направят нищо. Не можеха да намесят полицията, твърде опасно бе. Бяха с вързани ръце. Единственото което им оставаше бе да чакат.

Преди да припадне Кий, беше видял татуировката на ръката на единия от похитителите. Бяха Черните. Което означаваше, че рано или късно щяха да се свържат с тях, за да поискат откуп.
Имаше и друга възможност. Но Таемин предпочиташе да не мисли за нея.

Звънеца на вратата го изкара от потока на мислите. Колеба се за миг, но после с решителни стъпки отиде до вратата. Когато я отвори, пред него стояха хората, които си мислеше, че никога повече няма да види.

- Къде е Джинки? - попита жената, впивайки острия си поглед в него.

Таемин отвори уста, но осъзнавайки, че не знае какво да отговори пак я затвори.







Първо: съжалявам! Не исках да се забавя толкова с новата глава. Но май изпаднах в творческа криза и нищо което пишех не ми се виждаше добре. Затова го написвах и отново, в някакъв омагьосан кръг, докато не осъзнах, че ще трябва да направя някакви промени. Като за начало, реших да включа и член от Супер Джуниър. Досетихте ли се кой е? xD
И отново съжалявам за забавянето>< Ще се постарая за в бъдеще да няма повече такива.




http://asianostbg.blogspot.com/

30 Re: Целуни дъжда on Пет Мар 16, 2012 7:45 am

~.Cherry.~

avatar
We're living in the SMTOWN! ☆
We're living in the SMTOWN! ☆
ще има ли нова глава? моля те не го спирааай...

http://nutella97.tumblr.com/

31 Re: Целуни дъжда on Нед Мар 25, 2012 12:13 pm

Little_dreamer

avatar
I keep dreaming ’bout you ★
I keep dreaming ’bout you ★
Hello!

Исках само да кажа, че ще публикувам тази вечер или утре преди обяд. Лаптопа ми се развали и някакси не вървеше да използвам този на баща ми. Ако види какво пиша, вече наистина ще си помисли, че нещо не ми е наред. Не че не е прав де. Както и да е, братовчедката ми ми даде стария си компютър, които макар и трагично стар и бавен, върши работа, донякъде...




http://asianostbg.blogspot.com/

32 Re: Целуни дъжда on Нед Мар 25, 2012 4:30 pm

Lee Chae Rin

avatar
I keep thinkin ’bout you ★
I keep thinkin ’bout you ★
Спокойно ние имам търпение! Между другото честит нов албум (на SHINee)

33 Re: Целуни дъжда on Пон Мар 26, 2012 9:58 am

Little_dreamer

avatar
I keep dreaming ’bout you ★
I keep dreaming ’bout you ★



Глава девета - Неочаквано


- Харесва ли ти гледката? - попита ме мъжът, сочейки с пръст към големия панорамен прозорец - През това време на годината е най-красиво.

Не казах нищо. Не защото не исках, а защото устата ми беше запушена. А и гледката беше последното нещо което ме интересуваше в момента.

- Хората сме толкова глупави същества, Джинки - продължи той, вперил погледа си навън - Мислим си, че сме непобедими. Че никой не може да застане срещу нас. Но истината е, че не сме нищо повече от облаците по небето. Зависим изцяло от волята на вятъра. Разбираш ли за какво говоря?

Поклатих глава. Болката в ръката ми пулсираше, сякаш беше живо същество.

- Не съм и очаквал да разбереш.

Стана от стола си зад бюрото и се приближи до мен. Наведе се, така че очите ни бяха на едно ниво. Големи черни очи, в които сякаш се криеше целия ужас на безкрайната бездната. Сведох глава, неспособен да издържа на силата на този поглед.

-Толкова приличаш на майка си.

Вдигнах глава толкова рязко, колкото я бях свалил.

- Виждам, че привлякох вниманието ти - усмихна се мъжа, връщайки се обратно в стола си - Но все още е твърде ранно за това. Ще трябва да почакаш. А през това време ще се погрижа да не си сам. Какъв домакин ще бъда, ако не се погрижа за госта си.

Сякаш чули думите му, вратата се отвори. На прага застанаха същите горили, които ме завлякоха тук. Без да продумват ме хванаха през мишниците. Не се съпротивлявах. За втори път минах по тъмните коридори. Стъпките ни отекваха глухо и тъжно. Изпитах известно облекчение, когато най-накрая достигнахме до стаята ми. Върнахме ме обратно в леглото, без да махат въжетата от ръката ми и си тръгнаха. След тях тишината в стаята сякаш стана оглушителна.

Дали ме търсеха? Колко време вече ме нямаше? Един ден? Два? Три? Дали се бяха обадили на полицията? Къде се намирах? Защо бях тук? От къде онзи мъж познаваше майка ми? Толкова много въпроси и всичките без отговори.

Страх, ужас, безпомощност. Това бяха чувствата ми в момента. Само ако бях послушал майка си. Ако не бях тръгнал да ги търся. Зарових глава във възглавницата, твърдо решен да не плача.

- Здравей.

Обърнах се рязко в посока на гласа.

-Не се плаши, няма да ти направя нищо. Поне за сега - усмихна се той, приближавайки се до леглото. Побързах да се свия в противоположния ъгъл.

За мой ужас, ръката му се протегна към мен, а нямаше на къде повече да мърдам. Стиснах здраво очи, очаквайки най-лошото, но не той просто дръпна парцала от устата ми.

- Ето, така е по-добре, нали? - отново същата усмивка.

- Да, благо- за Бога, нямаше да благодаря на един от похитителите си. Устата ми беше изсъхнала и чувството не беше особено приятно. Насочих вниманието си отново към него - Кой си ти?

- Значи е истина, наистина не си спомняш - промърмори той, търкайки челото си с дългите си пръсти - Хичул. Името ми е Хичул.

Хичул. Нищо. Никаква светлинка, никакъв спомен. Не отново.

- Как е ръката?

Бях почти забравил за нея. Не защото не болеше, а защото бях свикнал с болката.

- Добре е - промърморих.

- Страхувах се да не съм прекалил с дозата. Но предполагам всичко е наред.

Исках да изкрещя, че по дяволите, нищо не е неред. Но вместо това просто го гледах.

- Ако можех, ако имаше някакъв начин да не го правя Джинки, повярвай ми - нямаше - от гласа му лъхаше на вина, но до колко можех да вярвам на думите му? - С вързани ръце съм. Той е прекалено силен.

- Кой е той? И кой си ти?

Изрекох думите с малко по висок тон отколкото възнамерявах, но Хичул не забеляза. Седна на леглото и впери очите си в моите. Погледа му ме смущаваше. Сякаш можеше да види през мен. Но въпреки това не се отвърнах. Бях като омагьосан.

- Липсваше ми.

Ръката му се надигна отново, но този път не се отдръпнах. Лекия допир на пръстите му, върху бузата ми, беше приятен. Не откъсвах очите си от него, забравил за околния свят. Той наведе глава бавно и преди да разбера, устните му бяха върху моите. Толкова топли и нежни. Не знаех колко време трая целувката. Дали един миг или векове, за мен би било еднакво.

- Ще се опитам да ти помогна, Джинки. Обещавам - прошепна той, когато най-накрая устните ни се разделиха.

Хичул се изправи рязко и преди да мога да кажа нещо излезе от стаята. Сърцето ми биеше лудо. Първата ми целувка. Туко що бях получил първата си целувка от един от похитителите си, който беше и мъж. Вината не закъсня, но въпреки нея, въпреки ситуацията в която бях в мен имаше светлина. Светлина, чийто източник не можех да определя, но и не исках. Важното беше, че там и осветяваше всичко около мен.


*******

Утрото беше прекрасно.По небето нямаше и едно облаче. Слънчевите лъчи осветяха все още мократа от росата трева, карайки я да блести. Въздуха беше хладен, но свеж. Тишината се прекъсваше само от песента на птиците.

Минхо забелязваше всичко това, но всъщност за него не беше реално. Днес беше третия ден, откакто бяха отвлекли Джинки и все още не знаеха нищо. Ако продължаваше така, тази безпомощност щеше да го убие. Отпи от кафето си и продължи да гледа невиждащо към градината.

- Хей.

Джонг седна до него, подобно на Минхо, държейки чаша с кафе. Известно време никой от двамата не каза нищо, но когато тишината стана прекалено задушаваща, Джонг не издържа.

- Прекрасна сутрин, не мислиш ли? - попита той с глупава усмивка.

-Наистина ли ще си говорим за времето? - гласът на Минхо остана тих и безразличен.

- А за какво друго да говорим? За Джинки? За това, че не знаем дали е добре? За това, че не знаем дори дали е жив? За това, че направихме огромна грешка, когато се върнахме тук? Затова, че всеки път, когато си затворя очите, пред мен изниква тялото му, захвърлено в някоя река? За това ли искаш да говорим? - думите се изсипаха от устата на Джонг, преди да успее да спре и той мигновено съжали за това.

-Мислех си за спортните новини, всъщност. Или за сриващата се икономика - отговори за голяма изненада на Джонг, Минхо.

- Добре ли си?

- Чудесно, благодаря.

- Минхо, сигурен ли си, че си добре?

- Не, но това няма значение.

Погледът на Минхо блуждаеше в пространството, без да се спира на нещо конкретно. В окото на бурята, там се намираше в момента. И ако направеше само една крачка напред, щеше попадне отново в бушуващите ветрове, в проливния дъжд. А там беше страшно.

- Майката на Джинки се обади отново. Каза, че ще се обади на полицията, ако не се появи до утре. Учудвам се, че се задържа до сега. Тази жена наистина е ужасна.

- Тази жена е майка, Джонг - прекъсна го Минхо, отпивайки отново от кафето си.

- Тя не му е истинската майка.

- Това не означава нищо. Тя го е отгледала, гледало го е как прохожда, как казва първите си думи, как падат детските му зъби. Нея той е наричал мамо. Затова, Джонг, дали му е истинска майка или не, няма никакво значение.

Джонг се готвеше да възрази, но телефона на Минхо прозвъня. Двамата се спогледаха, преди да втория да го вземе. Непознат номер. Стомаха на Минхо се сви и той си пое дълбоко въздух, преди да натисне слушалката.

- Ало?

- Как си, стари приятельо?

- Кой се обажда?

- Не ме позна? Да не би да сте се наговорили с Джинки? - ехидно се изсмя човека от другата страна и в този миг Минхо разбра с кой говори.

-Хичул?

-Бинго, сладурче. А сега ме слушай внимателно, ако искаш да спасиш Джинки.

-Ако само му направиш нещо...

- Някой се изживява като герой виждам? Не си в положението да раздаваш заплахи - Хичул замълча за момент, и тъкмо когато Минхо се осъмни, че е затворил, той продължи - Ела в 12 часа довечера, пред старата захарна фабрика. Там ще поговорим на спокойствие.

- От къде да съм сигурен, че не е капан? - попита Минхо, игнорирайки въпросителния поглед на Джонг.

-Съжалявам, сладурче. Но ще трябва да се довериш единствено на думата ми. До довечера.

Минхо чу сигнала за заето и машинално остави телефона обратно на масата.

- Хичул ли беше? - не издържа Джонг - При него ли е Джинки?

- Не, знам, но ще разбера.

- Не може да си сериозен. Това очевидно е капан. Вече знаем при кого е. Може да-

-Може какво? - попита Минхо, с леки нотки на гняв - Нямаме друго избор. Трябва да отида. Трябва да спасим Джинки.

Джонг не заклати глава, но знаеше, че Минхо е прав. Независимо дали им харесваше, сега Хичул бе решението. Правилно или не, щяха да разберат довечера.




Не го очаквахте, нали?



Uploaded with ImageShack.us

Ето от къде ми хрумна идеята за Хичул и Оню xD

Сега по същество. Фика съвсем не върви по първоначалния план. Получи се нещо съвсем различно. И малко по мрачно и сложно от колкото го бях замислила в началото. Затова искам да се извиня на хората, които са очаквали друго.




http://asianostbg.blogspot.com/

34 Re: Целуни дъжда on Вто Мар 27, 2012 5:43 am

~.Cherry.~

avatar
We're living in the SMTOWN! ☆
We're living in the SMTOWN! ☆
точно тва с Хичул не гоочаквах... ама да видим какво ще става по-нататък :))))

http://nutella97.tumblr.com/

35 Re: Целуни дъжда on Съб Май 19, 2012 12:40 pm

nasa__

avatar
You’ve got to be the climax of my life ★
You’ve got to be the climax of my life ★

Предупреждение!!!

Здравей Little_dreamer,
понеже фен-фикът ти "Целуни Дъжда" не е обновен повече от 30 дни, темата за него ще бъде заключена, ако до 2 седмици не публикуваш нова глава или не дадеш основателна причина за отсъствието си.
Ако имаш въпроси, моля погледни темата Правила и изисквания за фен-фиковете или ми пиши Лично Съобщение!

С уважение, модератора на раздела за Фен-фикшъни, nasa__




"If my joy can be your happiness, then thank you.."




Being a fangirl is not a hobby..It's more like..JOB!
http://www.last.fm/user/nasa__

Sponsored content


Върнете се в началото  Съобщение [Страница 2 от 2]

Иди на страница : Previous  1, 2

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите