First topic message reminder :
Оню е обикновено момче, което живее живее живота си сякаш напълно невидим за околните. Но всичко се променя, когато приятелите му от детинството, се връщат в града. Заедно с тях, той ще преоткрие себе си и една своя отдавна забравена мечта
Така, фика ще е yaoi, но в най-лекия си вариант. Не ме бива много в smut часта
Не съм много сигурна с кой ще завърши Оню, но най-вероятно това ще бъде Минхо
Но нещата ще са поставени повече в приятелска отколкото любовна светлина
Обещавам, че този път няма да убия никой от SHINее
Глава първа - Не си спомняш кои сме, нали?
Невидим. През целия си живот съм бил такъв. Невидим за родителите си. Невидим за учителите си. Невидим за съучениците. Сякаш стоях на перон, наблюдавах как пристигат и потеглят другите влакове, докато моя никога не идваше. Да, бях невидим дори и за собствения си живот.
Казвам се Джинки и съм на 17 години. Втора година в гимназията. С родителите ми живеехме в малък апартамент близо до училището в което учех. Работеха като застрахователи, така че единственото време през което ги виждах бе вечеря, макар понякога да закъсняваха и за нея. Разговорите ни се въртяха най-вече около резултати ми в училище и това дали имам нужда от нещо. Знаех, че работят толкова усилено заради мен, но понякога ми се искаше да мога да прекарвам малко повече време с тях. Така, малко по малко, започнахме да се отдалечаваме един от друг. Когато започнах да го разбирам, вече беше прекалено късно - сякаш родителите ми се бяха превърнали в мили, но непознати хора. Не можех да им споделя нищо, затова просто си мълчах.
Ситуацията в училището ми не беше по различна. Никой не ми се подиграваше, нито говореше зад гърба ми. Всъщност никой не си правеше труда да ми обърне някакво внимание. В класната си стая, стоях на чина в ъгъла, през повечето време гледайки през прозореца.Оценките ми никога не падаха прекалено ниско, така че учителите нямаха причина да се занимават с мен.
Така преминаваше живота ми. Ден след ден, без сам да осъзнавам, колко самотен съм всъщност. Самотата бе станала част от мен, толкова дълбоко вкоренена, че я приемах за нещо нормално.
~~~
Денят ми започна съвсем нормално. Събудих се от ужасната мелодия на будилника. Не знаех защо не я сменях. Вероятно защото беше твърде дразнеща, за да бъде игнорирана.
След като минах през банята, се запътих към кухнята, където на масата ме чакаше закуска. Седнах на стола и започнах да ям без апетит. Когато свърших сложих чинията в миялната машина и се качих отново в стаята си за да се облека.
Облякох си униформата и се огледах огледалото на гардероба ми. Не бях много висок. Леко дългата ми кестенява коса бе започнала да ми влиза в очите, които бяха тъмнокафяви. Винаги се дразнех от пълните си бузи - единствения белег останал от някогашното ми, леко казано, наднормено тегло.
Когато погледнах отново към часовника установих, че закъснявам. Метнах раницата си на рамото си и бягайки тръгнах към училището.
Петнайсет минути по-късно вече бях в двора на голямата сграда. Подпрях се на коленете си и се опитах да си поема дъх. Никога не съм бил от спортния тип хора, затова малкия спринт, които бях принуден да направя, ме изтощи.
Минаха няколко секунди и най-сетне усетих, че дишам нормално. Изправих се и поех към класната стая. За мой късмет, часа все още не беше започна и успях да седна на мястото си без привлека нечие внимание. Изкарах учебника и тетрадката си от раницата и зачаках появата на преподавателя. Първия ни час беше история. Никога не съм обичал разказвателните предмети и особено историята.
Учителя влезе, но не беше сам. С него имаше четири момчета. Момичетата от класа започнаха да шептят възбудено и ако трябваше да бъда честен, разбирах защо. И четиримата бяха красиви, прекалено красиви за своето собствено добро. Зяпах ги любопитно, преди да уловя погледа на най-високото от момчетата. Той ми се усмихна леко и аз забих глава надолу, усещайки как бузите ми се обагрят в червено. Не бях свикнал да ми се усмихват.
Учителят стигна до бюрото си и стовари дневника на него, карайки шушукането на класа да заглъхне.
- Както виждате, днес имаме четирима нови ученика. Надявам се, че ще ги приемете топло и ще им помагате ако имат някакви затруднения. А сега, бихте ли се представили? - завърши той, обръщайки се се към тях.
- Приятно ми е да се запознаем, името ми е Кибум, но предпочитам да ме наричате Кий - започна първото момче, усмихвайки се кокетно -Любимите ми предмети са математика и изобразително изкуство. Хобитата ми се свързани из цяло с музика и мода, така, че ако някой иска съвет да не се колебае да попита - завърши той намигайки. Не се стърпях и завъртях очите си. Цялото му държане крещеше дива.
- Здравейте, всички. Името ми е Таемин. Любимите ми предмети са физическо и литература. В свободното си време обичам да танцувам, както и да разхождам кучето си. Надявам се, че ще се разбираме с всички.
Не се и съмнявах, че никой от тях няма да има проблеми с които ли да е било от класа. Те се вписваха идеално в групата на “готините”.
Единственото което каза трето момче е името си - Джонг и това, че хобито му е да спи. На лицата на останалите ми съученици имаше толкова широки усмивки, сякаш бе казал, че иска да спечели нобелова награда за мир.Предполагам това беше едно от предимствата да си добре изглеждаш - другите те слушат, без значение какви глупости говориш.
Последно по ред беше момчето, което ми се бе усмихнало.
- Името ми е Минхо и обичам да спортувам - започна той, с бляскавата си усмихва, явно това му беше запазената марка - Предполагам се подразбира кой ми е любимия предмет. Обичам много и рап музиката, мечтата ми е да стана рапър.
Почти можех да видя сърчицата около главите на момичетата.
- След като представянето завърши, може да заемете места си - обади се отново учителя, показвайки се единствените свободни места - тези до моето - Можете да си съберете чиновете с този на Джинки, за да гледате от неговия учебник.
От различните ъгли на стаята се чуваха тихи протести. Усещах как погледите на всички се забиват в мен. Каква ирония, винаги бях копнял за тяхното внимание, а сега, когато най-сетне го получавах, ми се искаше да потъна в земята.
Станах за да обърна чина си към техните отбягвайки да ги гледам в очите. Какво ли си мислеше учителя, нямаше как и петимата да гледаме от един учебник. Настанихме се на местата си, потъвайки в неловка тишина. Поне за мен беше неловка. Прехапах устните си - навик които правех винаги когато бях нервен - и най-накрая се престраших да погледна към тях.
- Ами приятно ми е да се запознаем, казвам се Джинки - проговорих първи с някакво бегло подобие на усмивка. По нервен се чувствах само пред зъболекарския кабинет, а и това че никой от тях не казваше нищо, не ми помагаше особено.
- Е, Джинки, явно не си спомняш кои сме, нали? - попита Минхо тихо, нито за миг не сваляйки очите си от моите.
Оню е обикновено момче, което живее живее живота си сякаш напълно невидим за околните. Но всичко се променя, когато приятелите му от детинството, се връщат в града. Заедно с тях, той ще преоткрие себе си и една своя отдавна забравена мечта
Така, фика ще е yaoi, но в най-лекия си вариант. Не ме бива много в smut часта
Не съм много сигурна с кой ще завърши Оню, но най-вероятно това ще бъде Минхо
Но нещата ще са поставени повече в приятелска отколкото любовна светлина
Обещавам, че този път няма да убия никой от SHINее
Глава първа - Не си спомняш кои сме, нали?
Стигна се до тук
Трябва да намеря смисъла на живота си
Никой ли не може да мине по моите стъпки?
Липсва ми живота
Липсват ми неговите цветове
Никой ли не може ли да ми кажа къде стоя?
Защото сега отново, открих себе си, така далеч от слънцето,
макар да казват, че то сияе и на най-тъмните места
Така дълбоко съм, далеч от слънцето отново
Така далеч от слънцето...
Уморих се от всичко
Уморих се да живея в мрака
Никой не може да ме види тук долу
Чувствата ги няма
Не остана нищо което да ме върне
обратно към света, който познавах
Защото сега отново, открих себе си, така далеч от слънцето,
макар да казват, че то сияе и на най-тъмните места
Така дълбоко съм, далеч от слънцето отново
Така далеч от слънцето...
Стигна се до тук
Трябва да върна смисъла на живота
3Doors Down - Away from the sun
Трябва да намеря смисъла на живота си
Никой ли не може да мине по моите стъпки?
Липсва ми живота
Липсват ми неговите цветове
Никой ли не може ли да ми кажа къде стоя?
Защото сега отново, открих себе си, така далеч от слънцето,
макар да казват, че то сияе и на най-тъмните места
Така дълбоко съм, далеч от слънцето отново
Така далеч от слънцето...
Уморих се от всичко
Уморих се да живея в мрака
Никой не може да ме види тук долу
Чувствата ги няма
Не остана нищо което да ме върне
обратно към света, който познавах
Защото сега отново, открих себе си, така далеч от слънцето,
макар да казват, че то сияе и на най-тъмните места
Така дълбоко съм, далеч от слънцето отново
Така далеч от слънцето...
Стигна се до тук
Трябва да върна смисъла на живота
3Doors Down - Away from the sun
Невидим. През целия си живот съм бил такъв. Невидим за родителите си. Невидим за учителите си. Невидим за съучениците. Сякаш стоях на перон, наблюдавах как пристигат и потеглят другите влакове, докато моя никога не идваше. Да, бях невидим дори и за собствения си живот.
Казвам се Джинки и съм на 17 години. Втора година в гимназията. С родителите ми живеехме в малък апартамент близо до училището в което учех. Работеха като застрахователи, така че единственото време през което ги виждах бе вечеря, макар понякога да закъсняваха и за нея. Разговорите ни се въртяха най-вече около резултати ми в училище и това дали имам нужда от нещо. Знаех, че работят толкова усилено заради мен, но понякога ми се искаше да мога да прекарвам малко повече време с тях. Така, малко по малко, започнахме да се отдалечаваме един от друг. Когато започнах да го разбирам, вече беше прекалено късно - сякаш родителите ми се бяха превърнали в мили, но непознати хора. Не можех да им споделя нищо, затова просто си мълчах.
Ситуацията в училището ми не беше по различна. Никой не ми се подиграваше, нито говореше зад гърба ми. Всъщност никой не си правеше труда да ми обърне някакво внимание. В класната си стая, стоях на чина в ъгъла, през повечето време гледайки през прозореца.Оценките ми никога не падаха прекалено ниско, така че учителите нямаха причина да се занимават с мен.
Така преминаваше живота ми. Ден след ден, без сам да осъзнавам, колко самотен съм всъщност. Самотата бе станала част от мен, толкова дълбоко вкоренена, че я приемах за нещо нормално.
~~~
Денят ми започна съвсем нормално. Събудих се от ужасната мелодия на будилника. Не знаех защо не я сменях. Вероятно защото беше твърде дразнеща, за да бъде игнорирана.
След като минах през банята, се запътих към кухнята, където на масата ме чакаше закуска. Седнах на стола и започнах да ям без апетит. Когато свърших сложих чинията в миялната машина и се качих отново в стаята си за да се облека.
Облякох си униформата и се огледах огледалото на гардероба ми. Не бях много висок. Леко дългата ми кестенява коса бе започнала да ми влиза в очите, които бяха тъмнокафяви. Винаги се дразнех от пълните си бузи - единствения белег останал от някогашното ми, леко казано, наднормено тегло.
Когато погледнах отново към часовника установих, че закъснявам. Метнах раницата си на рамото си и бягайки тръгнах към училището.
Петнайсет минути по-късно вече бях в двора на голямата сграда. Подпрях се на коленете си и се опитах да си поема дъх. Никога не съм бил от спортния тип хора, затова малкия спринт, които бях принуден да направя, ме изтощи.
Минаха няколко секунди и най-сетне усетих, че дишам нормално. Изправих се и поех към класната стая. За мой късмет, часа все още не беше започна и успях да седна на мястото си без привлека нечие внимание. Изкарах учебника и тетрадката си от раницата и зачаках появата на преподавателя. Първия ни час беше история. Никога не съм обичал разказвателните предмети и особено историята.
Учителя влезе, но не беше сам. С него имаше четири момчета. Момичетата от класа започнаха да шептят възбудено и ако трябваше да бъда честен, разбирах защо. И четиримата бяха красиви, прекалено красиви за своето собствено добро. Зяпах ги любопитно, преди да уловя погледа на най-високото от момчетата. Той ми се усмихна леко и аз забих глава надолу, усещайки как бузите ми се обагрят в червено. Не бях свикнал да ми се усмихват.
Учителят стигна до бюрото си и стовари дневника на него, карайки шушукането на класа да заглъхне.
- Както виждате, днес имаме четирима нови ученика. Надявам се, че ще ги приемете топло и ще им помагате ако имат някакви затруднения. А сега, бихте ли се представили? - завърши той, обръщайки се се към тях.
- Приятно ми е да се запознаем, името ми е Кибум, но предпочитам да ме наричате Кий - започна първото момче, усмихвайки се кокетно -Любимите ми предмети са математика и изобразително изкуство. Хобитата ми се свързани из цяло с музика и мода, така, че ако някой иска съвет да не се колебае да попита - завърши той намигайки. Не се стърпях и завъртях очите си. Цялото му държане крещеше дива.
- Здравейте, всички. Името ми е Таемин. Любимите ми предмети са физическо и литература. В свободното си време обичам да танцувам, както и да разхождам кучето си. Надявам се, че ще се разбираме с всички.
Не се и съмнявах, че никой от тях няма да има проблеми с които ли да е било от класа. Те се вписваха идеално в групата на “готините”.
Единственото което каза трето момче е името си - Джонг и това, че хобито му е да спи. На лицата на останалите ми съученици имаше толкова широки усмивки, сякаш бе казал, че иска да спечели нобелова награда за мир.Предполагам това беше едно от предимствата да си добре изглеждаш - другите те слушат, без значение какви глупости говориш.
Последно по ред беше момчето, което ми се бе усмихнало.
- Името ми е Минхо и обичам да спортувам - започна той, с бляскавата си усмихва, явно това му беше запазената марка - Предполагам се подразбира кой ми е любимия предмет. Обичам много и рап музиката, мечтата ми е да стана рапър.
Почти можех да видя сърчицата около главите на момичетата.
- След като представянето завърши, може да заемете места си - обади се отново учителя, показвайки се единствените свободни места - тези до моето - Можете да си съберете чиновете с този на Джинки, за да гледате от неговия учебник.
От различните ъгли на стаята се чуваха тихи протести. Усещах как погледите на всички се забиват в мен. Каква ирония, винаги бях копнял за тяхното внимание, а сега, когато най-сетне го получавах, ми се искаше да потъна в земята.
Станах за да обърна чина си към техните отбягвайки да ги гледам в очите. Какво ли си мислеше учителя, нямаше как и петимата да гледаме от един учебник. Настанихме се на местата си, потъвайки в неловка тишина. Поне за мен беше неловка. Прехапах устните си - навик които правех винаги когато бях нервен - и най-накрая се престраших да погледна към тях.
- Ами приятно ми е да се запознаем, казвам се Джинки - проговорих първи с някакво бегло подобие на усмивка. По нервен се чувствах само пред зъболекарския кабинет, а и това че никой от тях не казваше нищо, не ми помагаше особено.
- Е, Джинки, явно не си спомняш кои сме, нали? - попита Минхо тихо, нито за миг не сваляйки очите си от моите.
обаче ми стана много гадно като го накечиха... 
да видим какво ще става по нататък.. ииии успех по английски 
моля те не го спирааай...
(на SHINee)
