Seoul

Август 2018
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
  12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031  

Календар Календар

Visitors

free counters

Poll

Победител е...?

15% 15% [ 6 ]
56% 56% [ 22 ]
3% 3% [ 1 ]
13% 13% [ 5 ]
13% 13% [ 5 ]

Общо гласове : 39

Latest topics
» SHINee Shawols Skype ~
Нед Окт 22, 2017 6:30 pm by rally___

» Because I met you
Пет Мар 27, 2015 8:07 pm by Anny

» 21.
Пон Дек 01, 2014 5:55 pm by nasa__

» The color of your love
Нед Ное 16, 2014 8:24 pm by lil_sun

» ~♥ Taemin's heart ♥~
Пет Окт 10, 2014 2:23 pm by ..TaeminGirl..

» Kaкво мислят Shinee за теб ?
Вто Авг 26, 2014 11:01 am by SHINee_JongKey

» Намисли си дума..
Вто Авг 26, 2014 10:49 am by SHINee_JongKey

» You..The Music In Me~♫♫
Вто Авг 26, 2014 8:55 am by SHINee_JongKey

» The true love
Пет Авг 22, 2014 8:45 am by SHINee_JongKey

Music

You are not connected. Please login or register

Целуни дъжда

Иди на страница : 1, 2  Next

Go down  Съобщение [Страница 1 от 2]

1 Целуни дъжда on Пон Яну 02, 2012 1:29 pm

Little_dreamer

avatar
I keep dreaming ’bout you ★
I keep dreaming ’bout you ★
Оню е обикновено момче, което живее живее живота си сякаш напълно невидим за околните. Но всичко се променя, когато приятелите му от детинството, се връщат в града. Заедно с тях, той ще преоткрие себе си и една своя отдавна забравена мечта

Така, фика ще е yaoi, но в най-лекия си вариант. Не ме бива много в smut часта
Не съм много сигурна с кой ще завърши Оню, но най-вероятно това ще бъде Минхо
Но нещата ще са поставени повече в приятелска отколкото любовна светлина
Обещавам, че този път няма да убия никой от SHINее


Глава първа - Не си спомняш кои сме, нали?



Стигна се до тук

Трябва да намеря смисъла на живота си

Никой ли не може да мине по моите стъпки?

Липсва ми живота

Липсват ми неговите цветове

Никой ли не може ли да ми кажа къде стоя?

Защото сега отново, открих себе си, така далеч от слънцето,

макар да казват, че то сияе и на най-тъмните места

Така дълбоко съм, далеч от слънцето отново

Така далеч от слънцето...

Уморих се от всичко

Уморих се да живея в мрака

Никой не може да ме види тук долу

Чувствата ги няма

Не остана нищо което да ме върне

обратно към света, който познавах

Защото сега отново, открих себе си, така далеч от слънцето,

макар да казват, че то сияе и на най-тъмните места

Така дълбоко съм, далеч от слънцето отново

Така далеч от слънцето...

Стигна се до тук

Трябва да върна смисъла на живота

3Doors Down - Away from the sun




Невидим. През целия си живот съм бил такъв. Невидим за родителите си. Невидим за учителите си. Невидим за съучениците. Сякаш стоях на перон, наблюдавах как пристигат и потеглят другите влакове, докато моя никога не идваше. Да, бях невидим дори и за собствения си живот.

Казвам се Джинки и съм на 17 години. Втора година в гимназията. С родителите ми живеехме в малък апартамент близо до училището в което учех. Работеха като застрахователи, така че единственото време през което ги виждах бе вечеря, макар понякога да закъсняваха и за нея. Разговорите ни се въртяха най-вече около резултати ми в училище и това дали имам нужда от нещо. Знаех, че работят толкова усилено заради мен, но понякога ми се искаше да мога да прекарвам малко повече време с тях. Така, малко по малко, започнахме да се отдалечаваме един от друг. Когато започнах да го разбирам, вече беше прекалено късно - сякаш родителите ми се бяха превърнали в мили, но непознати хора. Не можех да им споделя нищо, затова просто си мълчах.

Ситуацията в училището ми не беше по различна. Никой не ми се подиграваше, нито говореше зад гърба ми. Всъщност никой не си правеше труда да ми обърне някакво внимание. В класната си стая, стоях на чина в ъгъла, през повечето време гледайки през прозореца.Оценките ми никога не падаха прекалено ниско, така че учителите нямаха причина да се занимават с мен.

Така преминаваше живота ми. Ден след ден, без сам да осъзнавам, колко самотен съм всъщност. Самотата бе станала част от мен, толкова дълбоко вкоренена, че я приемах за нещо нормално.

~~~

Денят ми започна съвсем нормално. Събудих се от ужасната мелодия на будилника. Не знаех защо не я сменях. Вероятно защото беше твърде дразнеща, за да бъде игнорирана.

След като минах през банята, се запътих към кухнята, където на масата ме чакаше закуска. Седнах на стола и започнах да ям без апетит. Когато свърших сложих чинията в миялната машина и се качих отново в стаята си за да се облека.

Облякох си униформата и се огледах огледалото на гардероба ми. Не бях много висок. Леко дългата ми кестенява коса бе започнала да ми влиза в очите, които бяха тъмнокафяви. Винаги се дразнех от пълните си бузи - единствения белег останал от някогашното ми, леко казано, наднормено тегло.

Когато погледнах отново към часовника установих, че закъснявам. Метнах раницата си на рамото си и бягайки тръгнах към училището.

Петнайсет минути по-късно вече бях в двора на голямата сграда. Подпрях се на коленете си и се опитах да си поема дъх. Никога не съм бил от спортния тип хора, затова малкия спринт, които бях принуден да направя, ме изтощи.

Минаха няколко секунди и най-сетне усетих, че дишам нормално. Изправих се и поех към класната стая. За мой късмет, часа все още не беше започна и успях да седна на мястото си без привлека нечие внимание. Изкарах учебника и тетрадката си от раницата и зачаках появата на преподавателя. Първия ни час беше история. Никога не съм обичал разказвателните предмети и особено историята.

Учителя влезе, но не беше сам. С него имаше четири момчета. Момичетата от класа започнаха да шептят възбудено и ако трябваше да бъда честен, разбирах защо. И четиримата бяха красиви, прекалено красиви за своето собствено добро. Зяпах ги любопитно, преди да уловя погледа на най-високото от момчетата. Той ми се усмихна леко и аз забих глава надолу, усещайки как бузите ми се обагрят в червено. Не бях свикнал да ми се усмихват.

Учителят стигна до бюрото си и стовари дневника на него, карайки шушукането на класа да заглъхне.

- Както виждате, днес имаме четирима нови ученика. Надявам се, че ще ги приемете топло и ще им помагате ако имат някакви затруднения. А сега, бихте ли се представили? - завърши той, обръщайки се се към тях.

- Приятно ми е да се запознаем, името ми е Кибум, но предпочитам да ме наричате Кий - започна първото момче, усмихвайки се кокетно -Любимите ми предмети са математика и изобразително изкуство. Хобитата ми се свързани из цяло с музика и мода, така, че ако някой иска съвет да не се колебае да попита - завърши той намигайки. Не се стърпях и завъртях очите си. Цялото му държане крещеше дива.

- Здравейте, всички. Името ми е Таемин. Любимите ми предмети са физическо и литература. В свободното си време обичам да танцувам, както и да разхождам кучето си. Надявам се, че ще се разбираме с всички.

Не се и съмнявах, че никой от тях няма да има проблеми с които ли да е било от класа. Те се вписваха идеално в групата на “готините”.

Единственото което каза трето момче е името си - Джонг и това, че хобито му е да спи. На лицата на останалите ми съученици имаше толкова широки усмивки, сякаш бе казал, че иска да спечели нобелова награда за мир.Предполагам това беше едно от предимствата да си добре изглеждаш - другите те слушат, без значение какви глупости говориш.

Последно по ред беше момчето, което ми се бе усмихнало.

- Името ми е Минхо и обичам да спортувам - започна той, с бляскавата си усмихва, явно това му беше запазената марка - Предполагам се подразбира кой ми е любимия предмет. Обичам много и рап музиката, мечтата ми е да стана рапър.

Почти можех да видя сърчицата около главите на момичетата.

- След като представянето завърши, може да заемете места си - обади се отново учителя, показвайки се единствените свободни места - тези до моето - Можете да си съберете чиновете с този на Джинки, за да гледате от неговия учебник.

От различните ъгли на стаята се чуваха тихи протести. Усещах как погледите на всички се забиват в мен. Каква ирония, винаги бях копнял за тяхното внимание, а сега, когато най-сетне го получавах, ми се искаше да потъна в земята.

Станах за да обърна чина си към техните отбягвайки да ги гледам в очите. Какво ли си мислеше учителя, нямаше как и петимата да гледаме от един учебник. Настанихме се на местата си, потъвайки в неловка тишина. Поне за мен беше неловка. Прехапах устните си - навик които правех винаги когато бях нервен - и най-накрая се престраших да погледна към тях.

- Ами приятно ми е да се запознаем, казвам се Джинки - проговорих първи с някакво бегло подобие на усмивка. По нервен се чувствах само пред зъболекарския кабинет, а и това че никой от тях не казваше нищо, не ми помагаше особено.

- Е, Джинки, явно не си спомняш кои сме, нали? - попита Минхо тихо, нито за миг не сваляйки очите си от моите.




http://asianostbg.blogspot.com/

2 Re: Целуни дъжда on Пон Яну 02, 2012 4:52 pm

laVikk996

avatar
A bell rang ding dong ★
A bell rang ding dong ★
пишеш страхотно ...нямам търпение за следващата глава

3 Re: Целуни дъжда on Пон Яну 02, 2012 8:33 pm

~.Cherry.~

avatar
We're living in the SMTOWN! ☆
We're living in the SMTOWN! ☆
стана ми интерееесно, чакаме следващата глава

http://nutella97.tumblr.com/

4 Re: Целуни дъжда on Пет Яну 06, 2012 9:30 am

Little_dreamer

avatar
I keep dreaming ’bout you ★
I keep dreaming ’bout you ★
Познавах те преди, но кой ти сега?

Забравил си?

Тогава погледни в очите ми

Спомни ли си?

И сега разбирам,

сърцето ми познава само твоя глас

Но защо сега не мога да го чуя?

Red - Never Be The Same


Глава втора - Игра на котка и мишка

- Моля?

Не можех да реша дали ми се подиграва или просто бе луд. А може би беше по малко и от двете.

Минхо се канеше да каже още нещо, но за мое огромно облекчение учителя избра точно този момент да започне да говори. През целия час се правех, че съм се съсредоточил в скучния урок, макар това да беше далеч от истината. Стараех се да не поглеждам към тях - колкото и трудно да беше това, все пак бяхме събрали чиновете си - а когато звънеца удари, си напъхах учебника и тетрадка в раницата,колкото се може по бързо, без да ме интересува, че почти им скъсах кориците. Излетях от стаята, още преди другите да станали от местата си. Естествено, не пропуснах да си ударя лакътя в рамката на вратата.

~~~~~

В краткото междучасие трябваше да реша какво да правя. Не ми се искаше да се връщам, но не исках и да пропусна следващия час. Въздъхна и се наместих по удобно срещу дънера. Бях открил това място съвсем случайно, докато си търсех спокойно местенце, където да обядвам. Съвсем скоро след това, поляната с прекършения дънер се превърна в мое скривалище. Всъщност това място бе всичко друго но не и скрито, но понеже се намираше в най-крайния ъгъл на училищния двор, никой не си правеше труда да идва до тук. Което бе добре за мен.

Погледнах към ръчния си часовник. Оставаха ми само още четири минути през които да реше какво да правя. Изненадах се от собственото си нежелание да се върна там. Не е като да бях направил нещо. Нямаше от какво да се срамувам. А и онези четиримата не можеха да ми направят нищо, поне не и по време на час. Въпреки всички доводи които си изредих, първото ми неизвинено отсъствие стана факт. Това определено не беше моя ден.

~~~~

Не бях усетил кога съм задремал, но се събудих от приближаващи гласове. Паникьосах се. Никой друг от учениците, освен мен, не идваше тук. Това оставаше две възможности - или някакви случайни хора или учители. Естествено, второто си беше крайно невъзможно, но в такива ситуации, не мисля много логично. Грабнах чантата си и се шмугнах в близкия храсталак. Надеждата ми, че няма да има бодли се изпари мигновено. Бях се скрил тъкмо навреме, гласовете се чуваха все по наблизо. Покрих устата си с ръце, заглушавайки изненаданото възклицание, което бе на устните ми.Бяха те.

- Казвам ти, че е ще някъде тук! Сигурен съм, видях го как идва насам - обясняваше разпалено, Таемин. Сладкото личице беше изчезнало, и сега на негово място, се беше настинало ядосано такова. Защо момичетата от класа не мога да видят сега?

- Да, както беше сигурен, че си видял и Дядо Коледа, нали? - аргументира го Джонг, без да се стараеше да прикрие, досадата изписана на лицето му.

- Бях на десет, Джонг. А пък и чичо наистина приличаше на Дядо Коледа. С тая брада и корема...

- Да, а пък аз съм копие на Рейн...

- Мразя те!

- Не се безпокой, чувството е взаимно.

- Момчета, престанете вече - намеси се Минхо, заставайки межу двамата. Боже, наистина беше висок - Не можете ли да не се карате поне за минута?

Двамата скандалджии обърнаха глави в различни посоки, кръстосвайки ръце инатливо. Странно, колко много си приличаха в този момент.

- Остави ги Минхо, те са безнадежден случай - каза Кий - Имаме по важна задача в момента.

- Според мен си е тръгнал отдавна и ние само си губим времето. Какво би правил точно тук. Дори и пейки няма.

- Колко пъти да повторя, Джонг, че го видях да идва насам?!

Никой не каза нищо. Мълчанието, настанило се на поляната, ми да де шанс да чуя, колко шумно бие сърцето ми. Позата я която бях заел, не бе от най-удобните. Бодилите на растението ми се забиваха в гърба, но не можех да направя нищо друго, освен да чакам да си тръгнат.

- Да седнем за малко тук - предложи Кий и без да чака отговор се настани първи. Другите го последваха и вероятността да си тръгнат се изпари бързо като сутрешна мъгла. Да, късметлията аз.

- Според вас, дали наистина не си спомня, или просто се преструва? - попита Таемин, ровейки с крак прашната повърхност на земята.

- За какво му е да се прави? - Джонг се беше излегнал на тревата, гледайки към небето.

- Може би, защото ни е сърдит. Аз на негово място бих бил.

Гласът на Кий звучеше тъжно. Или поне така ми се стори. От мястото в което бях, не можех да видя лицето му.

- Но колко се е променил, нали? Спомняте ли си преди, какво пълно чиби беше? - засмя се неочаквано Минхо - Беше най-нисък от всички ни и плачеше и за най-малкото. Винаги когато се уплашеше, се криеше зад гърба ми.

В този момент се случиха две неща. Първо, осъзнах, че които и да бяха, те наистина ме познаваха. И второ, усетих, че нещо мърда зад гърба ми.

Ако бях страничен наблюдател, вероятно ситуацията щеше да ми се стори забавна. Истеричните виковете с които изскочих от храста, лицата на останалите, когато ме видяха от къде се появявам и най-вече - малкото коте, което всъщност беше зад мен. Но понеже не бях, единственото за което можех да се надявам, е че ще се отвори дупка в земята, в която да изпълзя и никога повече да не покажа.

- Казах ви, че е тук - победоносно заяви Таемин.

Аз, от своя страна, наведох глава, надявайки се другите да не са видели доматено-червеното ми лице.

- Виж ти, кой бил тук. Какво правеше там, Джинки? - гласа на Джонг звучеше развеселено.

- Стоях си.

Добре, официално бях най-големия идиот съществувал някога на земята.

- Аха, просто си стоял в бодливия храст, така ли?

- Ами, той не чак толкова бодлив...

Трябваше да зашия устата си, за да спре да избълва подобни глупости.

- И не знаеше че сме тук? - иронични попита Кий.

Несръчно поклатих глава, чувствайки се все по-глупаво. Очевидно беше че лъжа. Само някой глух не би могъл да ги чуе от това разстояние.

- Ясно, не си ни видял. Но се радваме, че най-накрая те намерихме. Защо избяга от час?

- Не се чувствах много добре.

- Ние ли сме причината да не се чувстваш добре? - резкия тон на Минхо ме изненада. Отстъпих крачка назад, без да забелязвам камъка, които се намираше точно там. Политнах назад, затваряйки си очите в очакване на удара. Но такъв не последва. Минхо ме беше прихванал през кръста.

- Все така несръчен, Джинки - прошепна той в ухото ми. По тялото ми пробягаха странни тръпки. - Отиваме при сестрата.

Отворих уста за да възразя, но вече беше късно. Минхо вече ме влачеше по-пътя към училището. Погледнах зад нас и видях, че останалите са ни последвали.

Днес щеше да е един дълъг ден.



Съжалявам, че се забавих с главата толкова (-_-
Благодаря на хората, които са публикували! Хубаво е да знам, че има някой който харесва жалки ми напъни да пиша



Последната промяна е направена от Little_dreamer на Пет Яну 06, 2012 1:26 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти




http://asianostbg.blogspot.com/

5 Re: Целуни дъжда on Пет Яну 06, 2012 1:09 pm

~.Cherry.~

avatar
We're living in the SMTOWN! ☆
We're living in the SMTOWN! ☆
Истеричните виковете с които изскочих от храста....

хахах това просто ме разби
фикът ти мнооого ми харесва наистина ти се отдава да пишеш (аз за жалост не мога да се похваля с това xD)... ииии чакаме некст

http://nutella97.tumblr.com/

6 Re: Целуни дъжда on Пет Яну 06, 2012 4:36 pm

laVikk996

avatar
A bell rang ding dong ★
A bell rang ding dong ★
много се радвам, че пишеш нещо различно от другите фикове...супер зарибяващо е...надявам се има друга глава скоро

7 Re: Целуни дъжда on Пон Яну 09, 2012 10:23 am

Little_dreamer

avatar
I keep dreaming ’bout you ★
I keep dreaming ’bout you ★
Обещавам ти, че винаги ще съм тук

Когато сърцето ти е пълно с болка и тъга -

ще те прегърна

Когато имаш нужда от приятел,

ще видиш стъпките ми в пясъка

Leona Lewis - Footprints In The Sand


Глава трета: Приятели, казваш?



- Сигурен ли си, че не си ял нещо развалено? - попита ме за пореден път медицинската сестра. Изучаващия и поглед беше малко страшен, най вече заради големите очила който носеше - очите й изглеждаха двойно по-големи от колкото всъщност бяха.

- Не мисля - нямаше как да й кажа, че не боли нищо, всъщност дори не си спомнях кога за последно съм бил болен - Но май започва да ми минава. Най- добре да се връщам в час.

- Сигурен ли си?

Кимнах.

- Добре, но искам да дойдеш при мен през обедната почивка. За всеки случай.

- Да, госпожо.

Взех раницата си и с облекчение излязох от стаята. Мразех да лъжа, може би защото изобщо не ме биваше.

Подпрени на стената отвън ме чакаха Кий, Таемин, Минхо и Джонг.

- Какво ти казаха?

Не можех да кажа дали ми се подиграваше или питаше сериозно. Макар да познавах Минхо едва от сутринта, вече бях започнал да осъзнавам, колко двойнствен характер имаха всъщност думите му.

- Пролетна преумора - измърморих под носа си. Да, не ме биваше в лъжите.

- Разбирам, но сега вече си добре, нали?

- Да.

- Идеално, значи идва с нас! - заяви Минхо, грабвайки раницата от ръцете ми. Преди да осъзная какво става, той вече беше тръгнал.

Гледах облещен след високото момче, когато усетих, как нечия ръка хваща моята.

- Хайде, Джинки, нали не искаш само той да се забавлява - можех да се закълна, че в големите кафяви очи на Таемин блещукаха дяволски пламъчета.

- Трябва да се върна в час, не искам още неизвинени - задъхано отговорих, опитвайки да се освободя от ръката му.

- Какво? Час? Толкова скучно - изсумтя Кий, преди да хване другата ми ръка. - Живеем само веднъж, затова искаш или не, идваш с нас. После ще си ни благодарен.

Дълбоко се съмнявах, че ще съм благодарен, но не можех да направя нищо пред обединената им сила, затова просто се оставих да бъда влачен по коридора. За втори път днес.

Всъщност изпитвах смесени емоции. Една част от мен искаше да ги убие, да ги зарови някъде в двора и после да се върне в час, забравяйки за това, че въобще съм ги срещнал.

Но друга част от мен - колкото малка тази част да бе - се радваше. За първи път някой се отнасяше приятелски с мен. Макар дозата приятелство да ми идваше малко повече, в онзи ден за първи път усетих какво е да имаш такива.

А и оставаше въпроса с миналото. Вече бях сигурен, че сме се познавали преди или поне те ме познаваха. Колкото до мен, без значение колко си напрягах паметта, не можех да си спомня който и да е било от тях. А те си бяха незабравими.

Незнайно как, но никой не ни спря по пътя към изхода на училището. Дори и пазача го нямаше. Имах някаква слаба надежда, че може би ако ни види, щеше да ги накара да се върнем. Май беше крайно време да разбера, че късмета днес не беше на моя страна. Да не говорим, че все още бях влачен от Кий и Таемин.


Стигайки до паркинга, се спряхме пред голям черен джип Тойото. Минхо започна да бърка и джобовете на сакото, явно търсейки нещо. Ченето ми буквално падна, след като видях, че вади ключове. Колата беше тяхна. А като си помисля, че молех нашите за колело от година насам.

- Джинки, имаш честта да се качиш първи - подигравателно ми се поклони Минхо, държейки задната врата отворена.

Кий и Таемин ме пуснаха, и за секунда ми мине през ума да избягам, но знаех, че няма да имам никакъв шанс. А и Джонг стоеше точно зад нас. А той имаше мускули. Истински мускули, а не някакви жалки подобия на такива. Естествено, винаги можех да се развикам, но не исках да се изложа, викайки като момиче. Е, колкото до последното, май вече беше малко късно да се притеснявам за това, след случката с котето в храстите.

- Просто влез в колата - не издържа Джонг, бутайки ме вътре и после на свой ред влизайки. От другата ми страна седна Кий. Таемин се настани на мястото до шофьора. Последен се качи Минхо.

Чувствах се като сандвич. Задните места бяха широки, но Кий и Джонг се бутаха отгоре ми. От широките усмивки на лицата, съдех, че им беше забавно. Последната капка беше ръката на Джонг, която уж случайно отпусна на бедрото ми.

- Махни си ръката от там - изсъсках тихо.

- Каза ли нещо? - попита Джонг, опитвайки се да се прави на невинен. Но ролята на ангел не му се удаваше.

- Казах да си махнеш ръката от бедрото ми и то веднага! - несъзнателно бях повишил тон. Всички насочиха вниманието си към мен. Дори и Минхо ме гледаше през огледалото за задно виждане. Но поне получих своето, бедрото ми отново беше свободно.

- Я виж ти, палето можело да хапе - изсмя се Кий, потупвайки ме по рамото. - Така ми харесваш повече. Вече бях започнал да си мисля, че станал прекалено скучно момче.

- Не виждам теб каквото те интересува, дори и да съм скучно момче - думите му ме ядосаха. Нямаше право да ме съди. Не знаеше какво е да бъдеш на моето място. - Не си ми никакъв.

- Никакъв? - усмивката на лицето му беше изстинала и нямаше как да не почуствам малко вина. - Да, предполагам си прав. За теб съм никой.

- Аз- Аз не исках да кажа това

Може би бях прекрачил границата, макар да знаех, че казвам истината. Захапах долната си устна, искайше ми се да мога да си върна думите назад.

- Вижте, аз досега съм нямал приятели - започнах несигурно - А и често говоря без да мисля. Имам предвид... и аз не знам какво имам предвид...

- Имаш предвид, че ние сме ти приятели? - попита Таемин, извръщайки се от седалката си. Нямаше и следа от дяволските пламъчета.

- Аз.. ...не... - бях смутен, за първи път някой искаше да бъде приятел с мен, но не бях сигурен, че мога да им се доверя - Имам предвид още не. А и вие почти ме отвлякохте. За първи път ще пропусна цял ден от училище без да съм болен.

- За първи път?! Ти сериозно ли? - изуми се Джонг - Значи сме дошли точно навреме.

- Някой може ли да ми каже, къде отиваме все пак? - престраших се да попитам след няколко минути мълчание. Знаех, че все още сме в града, но улиците по които минавахме не ми бяхме познати.

- Изненада. Скоро ще стигнем. - отговори ми Минхо.

Изненада... Тази дума не ми харесваше...








Е, следващата глава^^...
Джонг и Таемин ви се струват малко странни, предполагам? Не се безпокойте, няма да се прекалено bad boys, макар и това да си има своя чар, нали?




http://asianostbg.blogspot.com/

8 Re: Целуни дъжда on Пон Яну 09, 2012 1:55 pm

~.Cherry.~

avatar
We're living in the SMTOWN! ☆
We're living in the SMTOWN! ☆
главата е много хубава ще чакаме следващата Според мен Мини и Джонг са си много добре така

http://nutella97.tumblr.com/

9 Re: Целуни дъжда on Чет Яну 12, 2012 1:38 pm

vestema

avatar
We're living in the SMTOWN! ☆
We're living in the SMTOWN! ☆
Страхотен фик! Пускай по-бързо следващата глава! Изгарям от нетърпение да разбера къде ще го заведат

10 Re: Целуни дъжда on Нед Яну 15, 2012 12:51 pm

Little_dreamer

avatar
I keep dreaming ’bout you ★
I keep dreaming ’bout you ★
Глава четвърта - Забравен зов

Скъпи, готов ли си?
Защото се приближаваме
Не чувстваш ли как страстта е готова да избухне?
Просто остави музиката да се лее...

Rihanna - Don't stop the music


- Няма ли да слизаш?

- Не, благодаря. В колата ми е удобно - отговорих му, притискайки колана около гърдите си с две ръце.

- Значи искаш да останеш сам на тъмния паркинг?

- Да, тъмнината напълно ме устройва.

Чух го как въздиша. С Минхо водехме този спор вече от петнайсет минути. Знаех, че се опитва да ме изплаши, но нямаше да ме хване толкова лесно. Нямаше да направя и крачка навън.

- Ако не слезеш веднага ще ме принудиш да те изкарам насила, а повярвай ми, не ти се иска да се стига до там - в гласа му вече имаше открито заплашителни нотки.

- Няма да сляза - заявих инатливо, сграбчвайки колана си още по здраво.

- Добре тогава, не ми оставаш никакъв избор. Не исках да стига до там, но ти ме принуди.

- И какво ще направиш?

- Ще извикам Джонг и Кий да те свалят от колата. А вече знаеш, че те имат... как да го нарека... специално отношение към теб.

- Няма да го направиш

- Така ли мислиш? Само ме гледай!

За мой ужас, той наистина се обърна, но още преди да е направил и три крачки вече бях откопчал колана си и излязъл от джипа.

- Знаеш че, не мога да те понасям, нали?

Минхо само се ухили и продължихме да вървим в мълчание покрай дългата редица от коли. Другите вече бяха “вътре”, където ли да се намираше това. Все още не знаех къде се бяхме дошли и това не ми харесваше. Чувствах се като в капан.

Най-накрая стигнахме до някаква желязна врата. Отгоре нея забелязах малка подвижна камера. Минхо почука на нея и известно време нямаше отговор, но после вратата бавно се отвори. От другата страна стоеше най-едрия тип, който бях виждал през живота си. Направих няколко крачки назад и се скрих зад Минхо.

- Име?

- Чой.

Мъжагата прегледа списъка в ръката си и явно открил името там, ни направи място да минем.

Прекрачили прага се озовахме в обикновено на вид логи. Изпитах известна доза облекчение, че по стените няма камшици или плакати на голи жени или.... голи мъже.

- Хайде, другите вече са ни намерили маса - махна ми с ръка да го последвам Минхо, тръгвайки по-малък коридор, който не бях забелязал дотогава.

- Мога ли да те попитам нещо?

- Вече го направи.

- Добре, но какво е това място? Не е нещо незаконно, нали? Ако нашите разберат, ще ме убият, а вече достатъчно съм загазил заради училището - всъщност загазил беше доста слабо определение. Корема ми се сви по онзи неприятен начин.

- Не се безпокой, никой няма да ни притеснява. Малко на брой хора, имат достъп до тук.

Преглътнах при думите малко на брой хора. Звучеше все едно говори за някакъв таен клуб на мафиоти.

От края на корирода започна да се чува приглушена музика. Погледнах въпросително към Минхо, но той само ми се усмихна, хвана ръката ми и ме повлече със себе си. Музиката ставаше все по-силна и преди да усетя, вече не можех да чуя нищо друго освен нея. Кръвта забуча във вените ми, по странен необясним начин.

Стигнахме до края и само една завеса ни делеше от помещението с музиката.

- Готов ли си? - размърдаха се устните на Минхо и аз кимнах.

Не знаех с какви думи да опиша залата пред очите ми. Беше огромна. По средата имаше нещо като малка сцена, празна в момента. Навсякъде имаше малки масички с високи столове, които се въртяха около устата си. В дъното на залата можеше да се види разположен бара с напитките. Сервитьори щъкаха наляво надясно с пълни и празни табли в ръце. Светлината беше ограничена и цялото място бе порязвано с различни цветове лъчове. Погледнах нагоре и дъха ми секна. Тавана беше нарисуван досущ като нощно небе. Хилядите звезди сякаш наистина блестяха, дори и пълната луна излъчваше своята бледа светлина. Такова небе бях виждал само в някои обработени снимки в мрежата. И музиката, тя добавяше на цялото място собствен ритъм.

- Какво мислиш? - изкрещя Минхо в ухото ми, карайки ме да подскоча. Бях забравил за присъствието му.

- Невероятно е - изкрещях на свой ред, надявайки се че ще ме чуе.

Той вдигна палци в знак, че е и ме поведе към една от масичките, където ухилени до уши седяха Таемин, Джонг и Кий.

- Защо се забавихте толкова? - попита ни Кий веднага щом се намесихте на свободните два стола.

- Имах известни трудности да го изкарам от колата - изсмя се Минхо, сочейки към мен.

- И как успя? - полюбопитства Кий, играейки си със сламката в питието пред него.

- Заплаших го с теб и Джонг.

Таемин прихна в смях, тупайки с юмрук по масата. Толкова беше зает да се смее, че не забеляза как Джонг стана от стола си и се промъкна зад него. Когато усети, че има някой зад него вече бе прекалено късно и той се намираше на земята.

- Кий … - изскимтя Таемин, гледайки жално към него.

- Съжалявам, Мини, но този път си го заслужи - бе отговора на Дивата, продължавайки да си играе със сламката.

От своя страна Джоннг се върна спокойно на мястото си, клатейки се в ритъма на туко що пуснатия микс.

- Никой ли не намира странно, че ученици се размотават тук? - попитах, наоколо се виждаха и други млади момчета, но никой не беше с униформа.

- Няма значение дали си ученик или пълнолетен, стига да имаш правилното име и връзки - отговори ми Кий.

- Значи това място е незаконно - заключих аз, като изведнъж стола не беше толкова удобен - Ами ако дойде полиция?

- Не се притеснявай за нищо, Джинки - потупа ме по рамото Минхо - едва ли можеш да намериш по-сигурно място от това. Просто се наслаждавай на музиката.

Просто да се наслаждавам, да бе.

- Ще искате ли нещо за пиене, сладурчета?

Обърнах се към високия сервитьор, който държеше тефтерче и химикал, готов да напише поръчките ни.

- Имате ли някакъв сок? - попитах с надежда.

- Не, но имаме мляко с какао.

- Наистина ли?

- Не.

Минхо се закашля, в опит да прикрие смеха си.

- Дайте ни същото като на останалите - поръча той и сервитьора се отдалечи, мърморейки си нещо под носа. Вероятно какъв загубеняк съм.

- Няма да бъде алкохол, нали?

- Разбира се, че е не е - отговори ми Таемин, гледайки ме невинно. Този ангелски поглед сериозно започваше да ми лази по нервите. - Не се надявай, Джинки.

Отворих уста за да възразя, но бях прекъснат от сервитьора, които се върна с поръчките ни. Помирисах подозрително питието пред мен, но сладката миризма не ми беше позната. Всички ме зяпаха, чакайки ме да отпия. Повдигнах рамене примерен, дори и да беше алкохол нищо нямаше да ми стане от една глътка. Боже, какъв наивник съм бил.

Всъщност каквото и имаше вътре, не беше толкова зле. Преглътнах течността и облизах устните си. Изобщо не беше толкова зле. Преди да се усетя вече бях изпил чашата до дъно.

- Е, не бях очаквал точно това - обади се пръв Джонг, гледайки ме учудено.

Насочих вниманието си към дансинга, който бе недалеч от нас. Имаше само няколко души, които танцуваха там. Възхитих се от начина на по-който се движеха телата им, толкова естествено и плавно, в пълен синхрон с музиката. Завиждах им - знаех, че никога няма да мога да се движа като тях.

- Искаш ли да танцуваме? - прошепна в ухото ми Минхо, карайки странните тръпки да се върнат. Отдръпнах се рязко от него, едва не падайки от високи стол.

- Аз и танцуване, сигурно се шегуваш - изсмях се нервно, не смеейки да погледна към Минхо. Не можех да разбера, защо сърцето ми биеше толкова лудо, всеки път, когато се приближеше до мен.

- Това е първия ти път в клуб, нали? Значи трябва да го опиташ от всичко - заяви Таемин, който вече беше слязъл от стола си.

- Да, пък и никой няма да те гледа - подкрепи го Кий, протягайки ръце си, преди да се изправи.

- Не мога да танцувам и това няма нищо общо с това дали някой ме гледа или не - не очаквах някой от тях да ме разбере. Те бяха на различно ниво от моето.

- Оставете го намира, ако иска той сам ще дойде - каза Джонг, изненадващо притичвайки ми се на помощ - Няма смисъл да го карате насила.

Няколко минути по-късно те вече бяха на дансинга. Можех да видя с какво възхищение ги гледат, хората около тях. И имаше защо, бяха невероятно добри.

Останал сам на масата, нямаше кой знае какво да правя. Погледа ми попадна към питието на Минхо, което си стоеше недокоснато. Погледнах отново към дансинга, където Минхо бе прекалено увлечен в танца си за да забележи нещо друго. Колебах се още няколко секунди, докато накрай грабнах чашата и е изпих на един дъх. Този странен вкус ме омайваше.

Изведнъж изпитах странното желание да отида при тях. Сякаш самата музика ме зовеше и аз бях безпомощен пред нейни зов. Преди да осъзная какво върша, вече се приближавах към Минхо, Джонг, Кий и Таемин.









LOL, цели четири глави и все още сме на първия ден




http://asianostbg.blogspot.com/

11 Re: Целуни дъжда on Нед Яну 15, 2012 6:37 pm

~.Cherry.~

avatar
We're living in the SMTOWN! ☆
We're living in the SMTOWN! ☆
- Имате ли някакъв сок? - попитах с надежда.

- Не, но имаме мляко с какао.

- Наистина ли?

- Не.


хахах уникална глава

http://nutella97.tumblr.com/

12 Re: Целуни дъжда on Пон Яну 16, 2012 9:41 pm

vestema

avatar
We're living in the SMTOWN! ☆
We're living in the SMTOWN! ☆
Хахаха това с млякото с какао ме изкефи
Давай следващата глава, става много интересно ^^

13 Re: Целуни дъжда on Вто Яну 17, 2012 5:43 pm

Lee Chae Rin

avatar
I keep thinkin ’bout you ★
I keep thinkin ’bout you ★
Първата глава сякаш е писана за мене лол.Много ме заинтригува, ще го следя

14 Re: Целуни дъжда on Чет Яну 19, 2012 3:39 pm

Little_dreamer

avatar
I keep dreaming ’bout you ★
I keep dreaming ’bout you ★
Глава пета - Кой е Оню?

Здравей, мрак, стари мой приятелю.
Капан за сънища



Студения вятър ме биеше през лицето и за момент се зачудих защо не си бях взел шала с мен. Погледнах към скъсаното зелено яке, което носех. Определено не беше мое. Сетивата ми бяха затъпени и не можех да се отърся от чувството на нереалност, което ме бе обзело.

Сън. Сигурно сънувах.

Забелязах къщата в далечината. Поне на такова приличаше. И за разлика от всичко останало около мен, сградата изпъкваше ясно на фона на сивото небе. Тръгнах към нея без да зная сам защо.

Но колкото повече се приближавах, толкова повече започвах да се страхувам. Страх толкова тъмен и дълбок, че ме пронизваше почти физически. И въпреки, привидното спокойствие покрило околността, знаех че тук има нещо опасно.

Спрях на място и направих крачка назад. Бях разбрал - каквото ли да бе това зло, то се намираше в къщата. Направих още една крачка назад, усещайки как паниката ме залива.

Не можех да сваля погледът си от нея. Тъмните прозорци ми приличаха на жадните очи на хищник , следящи всяко мое движение, чакащи да направя една грешна стъпка.

Тогава я видях. Тъмна фигура застанала на верандата. Не можех да различа лицето, твърде далече бях застанал. Сърцето ми туптеше силно, докато се опитвах да разгледам сянката. Гласът на разума настояваше да избягам, да тичам силно и да не спра, докато не съм много, много далеч от тук. Но не правех и крачка. Стоях като закован на едно място, в очакване да се случи нещо.

Всичко стана много бързо. В един миг фигурата беше там, а в другия бе пред мен. Нямах времето дори и да извикам.

Бях аз. Фигурата бях аз, само, че като малък.

- Трябва да си спомниш, Оню - прошепна собственото ми детско отражение.

Оню.Оню. Толкова познато. Кой беше Оню?

- Спомни си, преди пак да са те наранили - проговори отново фигурата, правейки стъпка към мен - Спомни си, спомни си, спомни си, спомни си....

Повтаряше само това, докато се приближаваше към мен. Протегна ръката си, и аз не направих опит да избягам. Все едно бях парализиран.

Точно преди да докосне лицето ми, чух как някой ме вика.

- Не тръгвай, трябва да ти кажа истината...

Исках да го попитам за каква истина говори, но земята ми започна да се разпада и аз полетях надолу.



***

Примигнах няколко пъти, чудейки се каква беше странната тежест на корема ми. Погледът ми беше размътен и вкусът в устата ми беше все едно съм ял нещо развалено. И главата ме болеше.

Честито, Джинки. Първия ти махмурлук.

Изчаках зрението ми да стане пак нормално и се надигнах на лакти.

На корема ми, заспало, бе най-сладкото малко момченце, което бях виждал някога. Дългите му мигли, хвърляха сянка върху пълните му бузки. Имаше малки червени устни, извити в невинна детска усмивка. Каквото и да сънуваше явно беше хубаво. Това ми напомни, че и аз имах някакъв странен сън. Но не можех да си спомня какъв точно беше.

Върнах се в първоначалната си позиция, чудейки се какво да правя. Не исках да събудя детето, но имах спешна нужда от тоалетна.

Бях осъзнал, че не съм у дома. Стаята, в която се намирах, бе голяма и кръглова, с красиви френски прозорци, от които строеше слънчева светлина. Мебелите не бяха много, но бяха подбрани с вкус. А колкото до леглото, трябваше да си призная, че на по удобно не бях спал.

Опитвах се да си спомня каквото точно се беше случило вчера, но след питието на Минхо, спомените ми се губеха. Мозъка ми беше муден, а и главоболието ми не му помагаше особено. Тогава една мисъл прехвърча през съзнанието ми, карайки ме да замръзна.

Родителите ми. Училище.

Погледнах към часовника на нощното шкафче и простенах. Третия час вече бе започнал.

Господи, бях загазил.

До сега не ми се беше случвало да не се прибера. Още повече без тяхното знание. Сигурно вече се бяха обадили на всички познати. Или още по лошо - на полицията. И това, че нямах джиесем, допълнително усложняваше нещата. Трябваше да намеря телефон и то веднага.
Изправих се рязко, напълно забравил за малкото същество заспало на отгоре ми.

В следващия момент, момченцето се озова на пода, падайки на дупето си. За мое облекчение, под него имаше плътен килим. Но явно изненадано, то започна да плаче. Да се чуди човек от къде идваше такъв силен глас, от нещо толкова малко. Скочих от леглото и го грабнах в прегръдките си, люлеейки го напред назад. Не бях много сигурен как се успокоява малко дете, но поне по филмите правеха така.

- Извинявай, извинявай - шептях, галейки тъмните му коси - Спокойно, ще ти мине.

Не знам колко време измина, но когато вратата се отвори и от нея се показа Кий, въздъхнах облекчено.

- Какво става тук?

- Беше легнал на леглото и без да искам го съборих - опитах се да обясня, продължавайки да го люлея. Плача се беше превърнал в тихо подсмърчане, докато ме прегръщаше с едната си ръчичка. Не ме биваше с децата, и честно казано, се чувствах много неловко от позицията в която се намирахме.

Кий не каза нищо, докато идваше към нас. Клекна и го взе от ръцете ми. Не бях очаквал да видя такова изражение на лицето му - нежно и загрижено. Гледайки го, сърцето ми се сви от някаква тъпа болка. Такова бе и лицето на майка ми преди. Лице, което отдавна бях забравил да виждам.

- Сигурно просто се е уплашил, не се притеснявай - успокой ме Кий, вече изправен, изкарвайки ме от потока на спомените в който се давех - Плаче и за най-малките неща. Нали, Юджун?

Момченцето не каза нищо. Само извъртя глава, криейки лицето си в гърдите на Кий. Сигурно има закон против това да си толкова сладък.

- За какво се бавите толкова?

Таемин се бе облегнал на рамката на вратата, кръстосал ръцете си. Беше облечен с модерна черна долница и дълга бяла тениска.

- Малък инцидент с Юджун - отговори му Кий - Ти слизай долу, ние ще дойдем след малко.

- Добре, но не се бавете много, ако искате да остане нещо - промърмори русото момче и изчезна.

Стоях загледан след него още няколко мига, докато не се завърнах в реалността. А в реалността имах големи неприятности.

- Трябва ми телефон за да се обадя на нашите. сигурно вече се ме обявили за национално издирване.

Кий само сви рамене.

- Аз не бих се притеснявал за това.

- Как така?!

- Аз вече им се обадих.

- Ти какво?!

- Ами така. Едва ли си спомняш, но вчера беше много зле, много, много...

- Добре, добре. Схванах, много зле. И какво стана после?

- Предположихме, че няма да е добре родителите ти да те видят в това състояние, затова претърсихме чантата ти и открихме тефтерчето ти. Там бяха записани номерата им. Аз им се обадих и им казах, че са ни дали да правим проект, попитах ги дали можеш да спиш вкъщи и те се съгласиха. Добре, че днес е събота и няма училище. Иначе не мисля, че щяхме да се разминем толкова лесно. - завърши разказа си, Кий. В ръцете му Юджун смучеше палеца си, така сякаш живота му зависеше от това.

- И не поискаха да говорят с мен? - попитах съмнително. Не вярвах чак толкова да не се интересуват от това, къде прекарва нощта единствения им син. Поне се успокой по въпроса с училището. Напълно бях забравил, че вчера беше петък.

- Поискаха, но им казах, че вече започнал да учиш и не искам да те прекъсвам. Веднага подейства. Не ми зададоха никакви други въпроси. - засмя се Кий - Добре, след като разяснихме този въпрос, предлагам да слизаме долу. Храната която може да изяде Джонг е пропорционална на тази на кит. Влизай в банята, а след закуска ще ти намеря какво да облечеш - завърши сочейки към врата вляво от него.

Като стана въпрос за дрехи, осъзнах че съм облечен в пижама. И то не каква да е, ами розова пижама с малки котенца.

Кий забелязал погледа ми, избухна в смях, карайки Юджун да погледне учудено.

- Моя е. Харесвали ти?

Поклатих рязко глава, чудейки се дали не ми се подиграва. Това определено си беше момичешка пижама.

- Жалко, защото ти отива. Хайде влизах в банята вече умирам от глад, и Юджун ми тежи.

В малката баня имаше всичко необходимо. Дори и нова четка за зъби. За което бях благодарен. Никога не бях чувствал дъха си по ужасен. За мой късмет, главоболието ми, почти беше изчезнало.

Оправих се на бързо и се върнах Кий и заедно излязохме от стаята. Тя бе последната в коридора и докато преминавахме покрай другите врати, не можех да се зачудя какво ли се криеше зад тях. Тогава ми хрумна нещо друго.

- Хей, Кий, вие заедно ли живеете?

- Да.

- Как ви позволиха родителите ви? Не се ли притесняват, че сте сами?

- За тях няма такова значение - каза Кий - и без това никога не са си у вкъщи.

И двамата не казахме нищо повече, всеки потънал в своите си мисли. Все пак имаше нещо сродно между нас.

Бяхме вече на стълбите, когато чухме смеха и виковете идващи от долу. Погледнах към Кий въпросително, но той само поклати глава.

Веднъж стигнали до кухнята ни се изясни за каква беше цялата суматоха.

- Нарочно го направи, признай си! - крещеше Джонг от един край на квадратната маса.

- Не съм ти вземал проклетите пръчици! За кой път трябва да ти повторя?! - се пенеше на свой ред Таемин о т другия край. Минхо беше седнал по средата и спокойно си ядеше, напълно игнорирайки ги. Това ме наведе на мисълта, че подобни караници сигурно са нещо нормално.

- Знам че си ти и ако не ми ги върнеш веднага ще размажа хубаво ти личице!

- Много ми се иска да видя как ще стане това!

- Престанете веднага, плашите го - извика на свой ред Кий, явно гореше за Юджун. - Джинки не е свикнал с постоянните ви караници.

Вдъхнах. Не бях уплашен, но сметнах, че нямаше смисъл да споря.

- И Джонг, погледни под масата.

- За какво ми е да гледам под масата - мърмореше Джонг, но все пак си пъхна главата. Забави си няколко секунди, после се показа отново стиснал злополучните клечици в ръка - Хехе, ето къде били.

- Хехе? Само това ли кажеш? - попита го Таемин, изгаряйки го с поглед.
- Ами извинявай, предполагам - изломтя Джонг.

- Предполагаш?! Ти сериозно? Разкрещя ми се, без да имам никаква вина, а сега дори и не можеш да ми се извиниш нормално. Такъв задник си.

- Мерси, искаше ми се да ти върна комплимента, но имам работата за вършене.

- И тя е?

- Да ям!

Не можех да реша дали наистина се мразят или просто бяха прекалено близки.

- Джинки, страхотна пижама - обади се най-накрая Минхо, оглеждайки ме.

- Да, ха ха, много смешно - промърморих, настанявайки се на посочения от Кий стол.

- Че какво и има? Според мен е сладка - нацупи се Кий, слагайки чиния пред мен - Някой хора никога няма да се научат.

Минхо само завъртя очи, усмихвайки ми се. Забих смутено поглед в масата пред мен, твърде засрамен да отвърна на усмивката му.

Кий сложи чиния за себе си и Юджун и на свой ред седна, настанявайки момченцето на коленете си. Всички започнахме да ядем, наслаждавайки се на вкусната храна. Чудех се дали имаха готвач или някой от тях беше готвил.






Тази глава ще има още една част. Исках да развия малко нещата, но май заплеснах прекалено много и стана прекалено дълга
Реших да включа в историята и сладурчето от Hello Baby и не съм много сигурна, че името се пише точно така, но ако не е правилно да приемем, че съм го променила малко xD
Благодаря, на хората, които го четат, наистина правите деня ми по слънчев, така де, метафорично казано - отдавна не е било толкова студено ><




http://asianostbg.blogspot.com/

15 Re: Целуни дъжда on Пет Яну 20, 2012 9:14 am

Lee Chae Rin

avatar
I keep thinkin ’bout you ★
I keep thinkin ’bout you ★
Беше много интересно , чакам следващата! ^^

16 Re: Целуни дъжда on Съб Яну 21, 2012 9:06 pm

vestema

avatar
We're living in the SMTOWN! ☆
We're living in the SMTOWN! ☆
страхотна глава, стана ми много интересно, чакам с нетърпение следващата ^^
а бту детенцето се казваше Югун, обаче на мен Юджун повече ми харесва ^^

17 Re: Целуни дъжда on Пон Яну 23, 2012 10:22 am

Little_dreamer

avatar
I keep dreaming ’bout you ★
I keep dreaming ’bout you ★
Глава пета - втора част



Остатъка от обяда премина в мълчание. Последен завърши Кий, защото трябваше да храни и Юджун. Предложих да му помогна с чиниите и той при с усмивка. Някакси държанието му от вчера и това тук, бе съвсем различно. Или може би просто трябваше да спра да се съдя хората повърхностно.

- Да?

- Добре ли си? Изсушаваш една и съща чиния вече три пъти .

- Нищо ми няма. Просто се замислих.

- За мислил за какво? Опитваше да се си спомниш какво е станало вчера ? - подаде ми последната чиния Кий и се обърна към мен.

- Какво. Не. Имам предвид не съм направил нещо лошо, нали? - стиснах здраво подадената ми чиния.

- Ами зависи какво е определението ти за лошо. Искаш ли горещ шоколад?

Кимнах докато се настанявах на един от свободните столове на масата. До мен Юджун рисуваше в книжка за оцветяване. Не спазваше контурите, но старанието му да спазва цветовете от картинката бе достойно за уважение.

- Всеки ден рисува - обясни Кий, поставяйки чашата с горещия шоколад пред мен, настанявайки се на съседния стол със своята чаша - Не е напреднал кой знае колко, но поне го развлича за известно време.

- Кий, относно вчера...

- Пошегувах се. Не направи нищо чак толкова фрапиращо. Не стигна до фазата “Обичам целия свят” , ако за това се притесняваш - разсмя се Кий, отпивайки от горещата напитка - Е, блъсна се в няколко човека докато танцуваше, но не е станало кой знае какво.

- Танцувал съм?! - устата ми висна, широко отворена, докато мозъка ми се опитваше да смели информацията дадена ми от Кий.

- Да, доста добре мен ако питаш - намигна той - Естествено, не по-добър от мен или Таемин, но по високо ниво от Минхо и Джонг. За това съм сигурен.

Замълчах за момент, опитвайки си да спомня кога за последно бях танцувал някъде. За бога, дори опитите ми вкъщи завършваха с пълен провал. Щом започнех да танцувам ме обземаше онова неприятно чувство на неловкост и аз се отказвах. А какво остава да го правя пред толкова непознати хора.

- Сигурен ли си, че и ти не си бил пиян - попитах след проточилото доста дълго мълчание.

- Да. Аз не объркам сок с коктейл за разлика от някои други хора. Но какво му е странното, че си танцувал? Още от малък обичаше да го правиш. Танците и пеенето бяха всичко за теб. Заради тях реши да отслабнеш.

Вперих погледа си в него, търсейки някакви следи, че се шегува. Аз не можех да танцувам, още по малко да пея.

- Мисля, че си объркал човек - проговорих най-после стиска обгръщайки здраво чашата с недокоснатия шоколад - Не мога да пея, нито да танцувам, а и никога не съм си падал по такива неща. Единственото в което ме бива е училището. Ако искаш да някой да ти реши трудна задача, да ти намери някоя химична формула, да ти каже какво всъщност е гравитацията, то аз съм този човек. Аз съм зубрача без приятели. Това винаги съм бил и това винаги ще бъда. Нищо повече, нищо по малко.

Бях изрекъл всичко на един дъх, без да си поемем дух. От последните му думи лъхаше на горчилка и осъзнах колко примерен и нещастен съм със собствения си живот.


- Ето тук грешиш, - тихо каза Кий, не гледаше към мен - тук е където много грешиш. Защото ти си много повече от това. И дори сега да не можеш да си спомниш, аз съм сигурен, че някой ден ще разбереш какъв изключителен човек си. Ние ще се погрижим за това.

Никой от двама ни не каза нищо повече. Просто стояхме и гледахме как Юджун драска в книжката си. Толкова много въпроси се въртяха в главата ми. Искаше ми се да имам отговор на поне един от тях. Отпих от шоколада, наслаждавайки се на сладкия му вкус.

- Имаш ли някакви планове за днес?

- Ами всъщност наистина имам доклад за правене. А и съм малко изостанал с материалите по литература - за моя изненада, направих физиономия при мисълта за учене - Трябва да прегледам и последния урок по алгебра.

- Добре, нека те попитам отново, имаш ли някакви други планове, освен да учиш? - завъртя очите си Кий, в стил безнадежден случай.

- Ами, не, предполагам...

- Искаш ли да останеш с нас? Обещахме на Юджун да го изведем в парка. Може и да си направим пикник, времето е приятно.

Отворих уста за да откажа, но предложението звучеше толкова изкушаващо. А и имаше толкова много неща, които исках да ги питам.

- Приемам.

***

Времето наистина беше приятно.

Решихме да се разположим под едно голямо дъбово дърво. Разгърнахме постелката за пикник и се заехме да вадим нещата от голямата кошница, която Кий бе подготвил предварително. В това време Юджун бягаше около нас, преследвайки голяма кафява пеперуда.

- На това му се вика живот - въздъхна Джонг разпъвайки се на постелката, след като всичко беше изкарано - Не знам за вас, но аз смятам да подремна малко.

След пет минути, вече бе започнал да похърква.

- Какво ще кажете за малко волейбол? - предложи Минхо, въртейки топката в ръката си.

- Аз съм за - одобри Таемин, изправяйки се н крака.

- И аз - включи се и Кий, присъединявайки се към Таемин.

Три чифта очи се насочиха към мен.

- Каквото сте ме зяпнали? Не мога да играя волейбол.

Нямаше да им дам поредния повод по които да ми се подиграват.

- Хайде, Джинки, ще те научим. Няма д а е интересно само с нас тримата - замоли се Кий, цупейки устни. Да ли сериозно мислеше, че това ще подейства? - Ако се присъединиш и ти ще можем да се разделим на отбори.

Поклатих глава. Направиха още няколко неуспешни опити, и накрая се отказаха. Едно на нула за мен.

Облегнах се на ръцете си и се загледах към късчетата небе, които се виждаха през клоните на дървото.

Днес беше втория ми ден, които щях да прекарам с тях, а все още не можех да си спомня нищо. Това не ми се струваше много възможно. Забравят се вещи, не хора. И абсурдното твърдение на Кий, за танците и пеенето. Може би, родителите ми можеха да внесат ясното в историята. Притворих очи и се насладих на лекия пролетен бриз.

Оню.

Отворих рязко очи. Спомних си съня. Къщата. Моя детски образ. Оню.

Трябваше да разбера кой бе Оню.

- Джонг - разтърсих леко заспалото момче - Събуди се.

Той притвори очи и за момент явно беше объркано кой стой пред него. После познатата му дяволита усмивка се появи и пак заприлича на себе си.

- Искаш да легнеш при мен?

- Искам да те питам нещо - игнорирах въпроса му аз, твърде нетърпелив да разбера дали знае нещо - Чувал ли си за някого, който се казва Оню?

За момент си помислих, че няма да ми кажа нищо, но после се обърна към мен.

- Мразеше името си, защото хлапетата в училище ти се подиграваха заради него - гласът му беше изпълнен с носталгия, докато говореше, впил погледа си в лицето ми - Един ден плака толкова много, че решихме да ти измислил друго име. Име с което само ние можехме да те наричаме. Не учихме в едно училище, затова не можехме да те предпазваме. Единственото което можехме бе да ти дадем увереност. И така измислихме Оню. Повече не се интересуваше какво ти говореха. Имаше си ново име, Оню. Имаше си нас.

Оню, ние сме с теб.

Изправих се рязко, твърде объркан за да говоря . Нещо се пропукваше в мен.

- Аз трябва да се прибирам - промърморих и без да се обръщам си тръгнах.

Чух че някой вика името, но продължих напред. Вървях все по бързо и по бързо, докато накрая се затичах. Не знам от какво бягах. От тях. От мен. От всичко.

Едва когато, един час по късно се прибрах вкъщи, осъзнах, че все още съм с дрехите, които Кий ми беше дал да облека. Освен това у тях бяха останали чантата и униформата ти. Нямаш да се върна. Не и днес.

Изкачих стъпалата на един дъх и отидох в стаята си. Хвърлих се върху леглото си, заравяйки лице в възглавницата. Сълзите потекоха скоро след това. .

Оню, ние сме с теб.



Втората част. Опитвам се да вмъкна малко по малко общото им минало. Знам, че все още е малко объркано, но скоро всичко ще стана ясно^^
Знаех си, че съм объркала името



Последната промяна е направена от Little_dreamer на Пон Яну 23, 2012 12:54 pm; мнението е било променяно общо 1 път




http://asianostbg.blogspot.com/

18 Re: Целуни дъжда on Пон Яну 23, 2012 11:27 am

Lee Chae Rin

avatar
I keep thinkin ’bout you ★
I keep thinkin ’bout you ★
Толкова красиво, след години те се срещат , но Оню не може да си спомни.Много добре е написано , макар и за мен да е малко.Един от най-интересните фикове, които съм чела.Продължавай в същия дух!!

19 Re: Целуни дъжда on Пон Яну 23, 2012 2:01 pm

laVikk996

avatar
A bell rang ding dong ★
A bell rang ding dong ★
айгоооооооооо...ще се разплача ...определено ти се отдава да пишеш...фикът ти е страхотен

20 Re: Целуни дъжда on Чет Яну 26, 2012 12:12 pm

Little_dreamer

avatar
I keep dreaming ’bout you ★
I keep dreaming ’bout you ★
Глава шеста - Когато Джинки взима решение

За първи път в живота си, той поиска да се изправи и да се бори. Срещу какво, той не знаеше. Може би, срещу самия него...
- Неизвестен автор



Любимата реплика на дядо ми, бе че един проблем, никога не идва сам. Вечерта разбрах, колко верни се оказаха думите му.



- Не мога да повярвам, че си избягал от училище! - крещеше майка, застанала пред мен - На това ли сме те научили? Скъсваме си задника от работа, за да може да не си лишен от нищо и ти ни се отблагодаряваш така? Не мога да повярвам, че собствения ми син е може да е толкова неблагодарен.


Стоях на дивана в хола, навел глава и се чудех наистина ли бях направил чак такава грешка? Класния ми ръководител, се бе обадил на баща ми, разтревожен, че може би съм болен. И на това му се вика късмет. Дотук с тезата, че никой не ме забелязва.


- Какъв срам, да се обадят от училището, че сина ми е избягал - гласа й премина във фалцет, докато разтриваше челото си.


Баща ми, които досега наблюдаваше сцената на стаята, се приближи и обгърна раменете й. Не беше казал и дума, но той си беше такъв.


Въздъхнах. Държаха се така все едно съм убил човек. Не заслужаваха това.


- Съжалявам, наистина. Не биваше да пропускам училище - изправих се и се поклоних ниско.


- Не можеш да удариш плесница на някого и после да се извиниш, Джинки - каза майка - Едно извинение няма промени нищо.


- За първи път ми е.


- И мислиш, че това те оправдава, така ли?


- Не..


- Добре, тогава. А, сега искам да ми кажеш къде спа снощи? Този Кий, наистина ли ти е съученик? Досега не си споменавал за него. Той ли те накара да избягате?


Не знаех какво да й отговоря. Заради тях бях избягал, но ако кажех истината, щях да гои очерня завинаги в очите на родители си. Трябваше да измисля нещо бързо.


- Не, той беше болен и аз трябваше да му занеса домашното, когато отидох ме помоли да го направим заедно - избълвах на един дъх, надявайки се, че не звучи твърде съмнително.


- Но той не спомена, че бил болен. Каза, че са ви дали проект - по високо вдигнатата и вежда, разбрах, че се съмнява в думите ми.


- Не знам, може да си е мисли, че няма да ме пуснете ако каже, че е болен - опитвах се да изглеждам равнодушно, но дланите ми се потяха. Спомних си сцените от филмите, където караха заподозрените да сядат на столове с насочена към тях настолна лампа. Винаги ми са изглеждали глупаво. Досега.


- И защо избяга? Дано да имаш основателна причина.


- Ами...


Добре. С мен е свършено.


- Ами?


- Нямам...


- Просто ти е скимнало, така ли?


Знаех, че не трябваше да говоря. Каквото и да кажех, щеше да се обърне срещу мен. Затова забих поглед в земята и зачаках.


- Качвай се в стаята си. Точно сега не искам да си ми пред очите - каза майка ми и ми обърна гръб, без да изчака да й отговоря. Баща ми стоеше до нея, без да поглежда към мен.


Мълчаливо подминах и двамата. Не пропуснах да блъсна вратата. Знаех, че е детска постъпка, но бях толкова ядосан.

Без да светвам лампата, седнах на леглото и зарових ръцете в косата си.


Как от зубрач се бях превърнал в проблемно дете?


За всички бяха виновни те. Ако не бяха се появили, живота ми щеше да продължи по старо му и нямаше да се налага да гледам разочарованието в очите на майка ми. Заради тях избягах от училище за да отида в нощен клуб и излъгах родите си. Може би, си бях заслужил виковете. Не бях невинен.


Станах и се приближих към прозореца. Навън вече беше тъмно и луната се виждаше. Все още не беше пълнолуние и небесното светило имаше онази смешна форма, наподобяваща коса, точно такава, каквото я рисуват в детските филмчета.


Спомних си, за историята на Джонг. Тя беше събудила някакъв спомен в мен. Сякаш дочувах ехото на едно недовършено изречение.


Оню, ние сме с теб.


Отново и отново, тези думи се въртяха в главата ми, като стара мелодия, чийто текст бях забравил.


Мелодия.. Текст..


Танците и пеенето винаги са били всичко за теб.


Всъщност обичах да пея. Разбира се, правех го когато бях сам, твърде засрамен какво биха казали другите, ако ме чуят. Не бях сигурен и дали гласа ми беше хубав или не, но обичах да го правя. Успокояваше ме и ме пренасяше в един различен свят.


На една Коледа се бях престрашил да пея пред майка ми и баща ми. Не бях стигнал дори и до половината песен, когато майка ми се изправи и без да каже дума ми удари шамар. Помнех колко изненадан бях. И ужасен, че съм направил нещо, което не би трябвало. Това бе първия и последен път в които тя вдигна ръката си срещу мен. Точно преди тази Коледа, бях блъснат от кола, и лекарите седмици наред се бореха да спасят живота ми. Когато един месец по-късно ме изписаха, родителите ми не биха могли да бъдат по мили. Държаха се странно и нямаше как да не забележа вината, която се изписваше от време на време по лицата им.


Сега като се замисля, след тази Коледа започнахме да се отдалечаваме един от друг. Дълго време не смеех да погледна майка си в очите. Страхувах се, от това което можех да видя в тях. Избягвах ги доколкото можех и се стараех в училище, надявайки се, че по този начин ще си върна любовта им, която усещах че се изплъзва.


Какъв глупак съм бил.


Ако само знаех, че сам строях стената между тях и мен.


Върнах се в леглото, твърдо решен на другия ден да разбера истината. Дори и това да означаваше, че щях да загубя окончателно доверието на родителите си.


Някой неща просто трябва да бъдат направени, въпреки риска.


***




Три обиколки.
Точно толкова направих, преди да разбера, че съм се загубил.


Когато на сутринта се събудих намерих бележка с почерка на майка ми, която гласеше, че вечерта ще обсъдим какво ми беше наказанието. Прочетох я няколко пъти, после я смачках и я хвърлих в кошчето. Наказание, страхотно.


Успях да се изкъпя и закуся за отрицателно време. Трябваше да намеря отново къщата, от беглите спомени от вчера. Не мислех много дълго какво да облека, просто грабнах един чифт дънки и старата ми горница от гардероба. Минах един път косата си с гребена и бях готов. Признавам, че не бях особено претенциозен към външния си вид. И с леко приповдигнато настроение излязох от къщата.


И ето, че час и половина по късно, се оказах загубен. Не познавах много добре тази част от града. Квартала се водеше вип. Къщите бяха големи и красиви, всяка направена да изпъква. Макар някой от тях да преминаваха тънката граница на красотата и да отиваха в съвсем противоположна крайност. Явно богатството не вървеше непременно с добрия вкус.


Краката започваха да ме болят и започвах да се отчайвам. Сигурен бях, че ще позная къщата ако я видя, но въпроса бе, че я нямаше никъде. Сякаш бе изчезнала вдън земя.


Отчаяно исках да седна, но наоколо не се виждаше пейка. Затова се подпрях на една висока каменна ограда, колкото да си поема дъх.


- Какво правиш тук, загубеняко?


Обърнах се в посока на гласа и видях три момчета, чието облекло ясно показваше, че са от тук. А това можеше да означава само едно - неприятности.


- Попитах те нещо - проговори отново най-високото от тях, приближавайки се към мен. Нямаше къде да избягам, бях притиснат до стената.


- Търся приятелите си - отговорих, надявайки се, че гласа ми нямаше да се разтрепери.


- Съмнявам се, че приятелите ти живеят тук.


Вече бе на един метър разстояние, и в ноздрите ми нахлу натрапчивия аромат на одеколона, които ползваше. Едва ли бе кой знае колко по възрастен от мен. Момчетата зад него, стояха на място, с големи усмивки на лицата си, ясно показвайки колко се забавляват на шоуто.


- Искаш ли да ти кажа аз какво мисля? - гласа му бе открито заплашителен - Мисля, че си дошъл тук, за да откраднеш нещо. Прав ли съм, бедняко?


Поклатих глава отрицателно. С ужас забелязах, че в очите му блести жесток пламък.


- Не? Сигурен ли си? Странно, аз никога не бъркам в представата си за хората.


Преди да осъзная какво стана, юмрука му вече се бе забил в лицето ми. От силата на удара, главата ми се отблъсна в стената зад мен. За момент си помислих, че ще припадна, толкова силна бе болката. Но скоро светът пак възвърна очертанията си. Усещах как някаква топла течност се стича по брадичката и вдигнах ръка за да я избърша. Ужасено се вторачих в пръстите си, които бяха обагрени в собствената ми кръв.


- О, съжалявам. Ръката ми се изплъзна - не можех да повярвам как можеше да говори с такъв ехиден тон, след това което бе направил - Колко съм непохватен понякога.


Отчаяно се огледах, но наоколо нямаше жива душа, улиците бяха пусти. Нямаше кой да ми помогне. Единствения изход бе да избягам, но това нямаше да е лесно.


- Момчета, какво мислите, дали да не покажем на новия си приятел квартала - извърна се към приятели, които кимнаха ентусиазирано - Извади голям късмет, че попадна на нас.


Уви ръката си около раменете и ме завлачи напред. Бях толкова уплашен, че дори и не си помислих да му се противопоставям. Коленете ми се огъваха на всяка крачка, но изглежда това не му правеше впечатление. Мозъка ми беше отказал. Удареното място ме болеше и кръвта от носа ми продължаваше да тече, оставяйки малки червени капчици по асфалта. Гледах ги хипнотизирано.


- Много си се умълчал. Не се ли радваш, че ще си имаш лични гидове? - говореше учудено, сякаш ми правеше голяма услуга и аз бях неблагодарник, че не я приемам - Добре, ще приема, че си срамежлив. Не се притеснявай. Скоро ще стигне до моята къща и там никой няма да ни пречи.


Разбрах посланието зад думите му. Те щяха да ме пребият. Не защото бях направил нещо, а защото го можеха. Тя бяха силните, а аз слабия. Законите на джунглата.


- Ще ни е толкова забав-


- Махни си мръсните ръце от него!

Този глас можеше да принадлежи само на един човек.







Миналото на Джинки започна да се разкрива~
Много се чудех, каква да бъде причината поради която да е забравил другите. Не исках да е амнезия, защото ми се вижда предсказуемо. Но се разрових се малко и открих, че има и такава амнезия, в която сам може да си избереш какво да не помниш, подсъзнателно. Например, когато нещо те е наранило дълбоко и искаш да забравиш болката...
Та от амнезия, стигнах до избирателна амнезия

Някой да ме халоса с тиган, моля.

П.П. Благодаря за коментарите^^

П.П.2 Не се шегувах за тигана xD




http://asianostbg.blogspot.com/

21 Re: Целуни дъжда on Чет Яну 26, 2012 1:08 pm

~.Cherry.~

avatar
We're living in the SMTOWN! ☆
We're living in the SMTOWN! ☆
ооо много е хубава новата глава. а за тигана няяма проблем този някой спокойно мога да бъда аз.. само ми кажи адреса си

http://nutella97.tumblr.com/

22 Re: Целуни дъжда on Чет Яну 26, 2012 2:18 pm

laVikk996

avatar
A bell rang ding dong ★
A bell rang ding dong ★
ааа бас държа, че това е гласът на Key [i]

23 Re: Целуни дъжда on Вто Яну 31, 2012 12:04 pm

Lee Chae Rin

avatar
I keep thinkin ’bout you ★
I keep thinkin ’bout you ★
Аз пък мисля , че е на Минхо , ама не изключено да е Кий, но ще разберем в следващата глава , която с нетърпение чакам.

24 Re: Целуни дъжда on Вто Яну 31, 2012 12:21 pm

laVikk996

avatar
A bell rang ding dong ★
A bell rang ding dong ★
аз ПЪК мисля, че е време за нова глава

25 Re: Целуни дъжда on Вто Яну 31, 2012 2:00 pm

nasa__

avatar
You’ve got to be the climax of my life ★
You’ve got to be the climax of my life ★
Аз също вярвам, че е време за нова глава. Не искам да пращам предупреждения и да заключвам теми повече, не и тази
В момента следя единствено този фик от форума ни, така че ще ме е жал ако спре, което надявам се, няма да се случи




"If my joy can be your happiness, then thank you.."




Being a fangirl is not a hobby..It's more like..JOB!
http://www.last.fm/user/nasa__

Sponsored content


Върнете се в началото  Съобщение [Страница 1 от 2]

Иди на страница : 1, 2  Next

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите