Farewell
След родителите и всичките му приятели, най-сетне беше дошъл реда и на Джиън. Това, което тя забеляза докато чакаше, бе еднаквостта в речите на всички, и може би благодарение на тази нейна прозорливост тя реши да направи нещо неочаквано.
- Ами… предполагам, че първо трябва да се представя, нали?- прошепна тя несигурна срещу микрофона.- Аз съм Сонг Джиън, най-добрата приятелка на Джонгхюн за повече от десетилетие и първата му любов… или поне той казваше така.- добави тя и върху устните й се настани тъжна усмивка, наситена със спомени. Момичето видя неговите родители да му се усмихват по същия начин.
- Понеже всички преди мен казаха всичко, което можеше да се каже за моето кутр-.. Ъм, за Джонгхюн- като това колко добър, любвеобилен беше той и колко много обичаше живота, музиката и кучето си- бих искала да направя малка промяна и да споделя нещата, които останаха недоизказани между нас, вместо да говоря за него. Знам, че няма смисъл в това и че той няма как да ме чуе, но знаете ли, не ми и пука особено за тази част от фактите- просто искам да кажа тези думи на глас, като че ли той все още е тук, сред нас… като че ли ни наблюдава със своя поглед на объркано пале зад някой ъгъл и се чуди защо за Бога днес вниманието на всички е насочено към него.- каза Джиън, гледайки към красивия, изписан таван на църквата, за да скрие напиращите си сълзи за още мъничко. Тя беше неговото силно момиче, нямаше как да покаже слабост толкова лесно.
Секунди по-късно, когато тя най-сетне намери сили да говори, думите й се изнизаха толкова смислено и лесно като съвсем нормален разговор с него:
- Ким Джонгхюн… Детето, с което играех криеница като малка; човекът, с който споделях чина си години наред; най-добрият ми приятел, а след това и единствения, който някога съм обичала… виждаш ли колко много място заемаш в живота ми, идиот такъв? Как очакваш да запълня тези празноти, след като ти вече не си до мен? Боже.. изминаха само няколко дни, откакто не съм чувала гласа ти и вече съм на ръба... Сега осъзнавам, че ден без твоето безсмислено бърборене е като ден, пълен с тишина за мен! А ти знаеш, че я мразя- тя ме кара да се чувствам сама. Затова никога не казвах нищо, когато изведнъж започваше да пееш странни песни на висок глас, когато бръщолевеше за небивалици и дори когато си похъркваше сред всички в автобуса на връщане от работа... И сега нямам никаква представа как ще издържа на тази смразяваща тишина до края на живота си, Джонгхюн- не защото я мразя, а защото от сега нататък тя винаги ще ми напомня за твоя глас, миличък...
Джиън пое дълбок дъх, бързичко избърши сълзите си и погледна към хората, които я слушаха, кимвайки на думите й от време на време.
Кимваха така, все едно са съпричастни към нейната болка. Все едно я разбираха… все едно знаеха какво е да загубиш такава важна част от себе си… „Ех,” помисли си тя, „поне ги бива с преструвките.”. Но тогава погледът й падна върху двама, които може би изпитваха по-голяма тъга от нейната- неговите родители. Майка му плачеше в прегръдките на баща му, като и двамата нямаха сили да погледнат младото момиче, което щеше да стане тяхна дъщеря само след месец, ако синът им още дишаше.
- Още нещо, което ще ми липсва са съботните ни вечери заедно, Джонгхюн. Ще ми липсва да гледам филми с теб…- добави тя, затваряйки очите си. По дяволите, не беше изминала и седмица от последната им филмова вечер! Пред нея отново се появи образа им, в който тя плачеше на рамото му заради някакъв си измислен филмов сюжет. Все още можеше да усети нежното му потупване по гърба си, чуваше гласа му, който я уверяваше, че това е само измислица, въпреки че самият той също ронеше по някоя сълза.
- Сигурно ще спра да гледам филми за известно време, Джонг…Биха ми напомняли за теб, ако ги гледам сама. Биха ми напомнили твоя смях, сълзите ти и успокояващата ти прегръдка, ако го правя… Знаеш ли, ще ми липсват и коментарите ти за това колко тъпи са момичетата от хорър филмите, колко забавен е Еди Мърфи и твоето «Всичко е наред, това е просто филм, актьорите все още са живи….», докато ти самият плачеш дори повече от мен. Защо и последните няколко дена не са просто филм, Джонгхюн? Защо и ти не си жив и здрав пред мен?- прошепна Джиън, опитвайки се да не остави риданията си свободни. „Не,” беше си казала тя преди погребението, „Няма да се пречупя и да заплача. Не и пред всички.”
- Дори нямах време да се сбогувам с теб…- Джиън прошепна след време, несъзнателно стискайки ръцете си в юмруци.- Просто... защо по дяволите си тръгна така внезапно, идиот такъв? Можеше да бориш поне докато стигна до болницата, глупако... Или, или защо изобщо излезе от вкъщи? Бях ти казала да чакаш... Ако ме беше изслушал, нямаше да се изпречиш на пътя на онзи пиян шофьор и щеше... щеше...
Джиън почувства, че е време да завърши речта си, защото нещото, наречено самоконтрол, бавно я напускаше.
- Първоначално бях много ядосана, Джонгхюн, и пожелах аз да съм тази, която напуска. Исках ти да си на моето място и да усетиш самотата, която ще ми е спътница, докато съм жива. Но тогава осъзнах, че би ме боляло много повече да те оставя с толкова силна болка, каквато изпитвам аз без теб…
Ким Джонгхюн, моето глупаво пале Джонг... просто знай, че ако имах възможност да ти кажа нещо последно, то би било „Обичам те и с нетърпение чакам деня, в който ще те видя отново, любов моя…”
ПП: Ъъъъъъъ, I don't like it. Me NO gusta 
Не знам, просто нещо след стотното четене ми стана безинтересно. Даноооо с вас да не е станало такааа! 
ТА, тези които искат да прочетат нещо мое ин ингриш, в момента работя върху In Love With the Wrong One. Хвърлете един поглед, може да ви хареса 
Иии, ингриш веришъна на Things Left Unsaid Честно казано, след всичко написано и трито, единствено постера ми харесва... той пък не направен от мен 
Последната промяна е направена от nasa__ на Пон Фев 25, 2013 10:38 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Да, ще си позволя малко фукане, защото просто си го обожавам 
Дам, това че не съм активна тук, не значи че не съм активна никъде 
Дано скоро пак публикуваш нещо тука. Липсват ми фиковете ти 