He .....

Jonghyun POV:

Той стоеше до мен. Вирнал носле, което леко сбръчкваше от време на време. Имаше идеален профил. Дали има друг човек с толкова красиви черти като неговите? Светлината от прожекторите се открояваше в очите му и те изглеждаха като малки стъкълца. Кожата му изглеждаше толкова гладка и нежна. Дойде стилистката и започна да му оправя косата. Ахх .. тази коса. Изрусен изглеждаше като ангел, дошъл на земята, за да мъчи бедните смъртни земляни. А той с неговото величие .... просто стоеше спокойно и се поклащаше леко в ритъма на песента, която звучеше. Беше ми трудно да предположа за какво си мисли. Изцяло опиянен от красотата му не разбрах кога шоуто започна. Разсеяха ме виковете и смеха на публиката. Осъзнах, че съм зяпнал в него. Не знам дали той беше забелязал. Опитах се да гледам какво става на сцената пред мен, но ми беше трудно да се отпусна и да се наслаждавам на шоуто. Когато отново се усмелих да го погледна той се смееше. Не и смеха. Изглеждаше толкова сладък, когато се усмихваше, а смехът му беше толкова заразителен. Каквото и да правех винаги бих разпознал неговия смях. Аз също се засмях. Той се обърна към мен и погледите ни се срещнаха за миг. Черните му очи сякаш можеха да видят всичките ми чувства. Сърцето ми биеше толкова силно. Изведнъж всички изчезнаха. На света останахме само аз и той. Продължаваше да се взира в мен, но вече не се смееше. Просто ме гледаше. Исках в този миг времето да спре. Доближих се до него и докоснах косата му. Беше толкова мека. Погалих нежната му кожа, а той пак се засмя. Толкова исках да го целуна, но крясаците на публиката се прокраднаха в тишината и ме извадиха от транса. Огледах се. Мино и Темин ме гледаха очудено. Мино се смръщи и продължи да гледа ставащото на сцената, а Темин ми прошепна „Какво ти става ? О.о“.
Отново погледнах към Кий. Изглеждаше доста объркан, но игнорира станалото и продължи да се забавлява със случващото се пред нас. Дали наистина не го интересуваше защо се държа така или умело го прикриваше. Исках да изкрещя, да му кажа колко го харесвам, да призная пред целия свят. Тогава в главата ми нахлу обаза на момичето. Момичето, което сега беше мое. Момичето, с което имах връзка. Преди тя да влезе в живота ми всичко между нас беше различно. Бяхме по-близки, споделяхме, правехме всичко заедно. Но сега ... Дали не го нараних като започнах тази връзка? Не знам какво да правя. Не искам да загубя никои от двамата. Но ако трябваше да избирам, бих избрал него. Той ми е по-скъп приятел от нея. Винаги може да намериш момиче, което да те харесва, особено ако си певец. Но той е човекът без когото не мога. Ако не чуя гласът му поне веднъж на ден, имам чувството че дъждът в душата ми заглушава всичко наоколо. Ако не го видя поне за секунда, сякаш слънцето не е изгряло. Той е това което усмисля дена ми. Искам да е до мен завинаги. Но как да му го кажа. Ами ако ме има само за приятел? Не искам да го отблъсна още повече. Защо е толкова сложно?
Шоуто свърши, момчетата от групата се отправиха към гримьорната, но аз не можех да помръдна. Краката ми не ме слушаха.
„ДжонгХюн-ааа .. идваш ли? “ този глас… Звучеше толкова красиво. Вдигнах поглед от земята. Пред мен стоеше Кий. Толкова горделив. Устните му се бяха извили в едва забележима усмивка. Толкова розови и пухкави. Как може момче да има такова устни?
Станах и бавно се понесох след него. Докато вървяхме по коридора виждах само Кий. Няколко човека ме поздравиха, но се страхувах, че ако откъсна очи от него, той ще изчезне. Врата на гримьорната се затвори и всичко около нас утихна. Не знаех какво да правя. В главата ми беше абсолютна каша, а сърцето ми искаше да изскочи от гърдите ми и да се лепне за него, сякаш привличано от магнит. Телефонът ми иззвъня. Беше тя. Вдигнах ѝ. Гласът и весело прозвуча в ухото ми. Имаше приятен глас, който харесвах, но бях твърдо решен да скъсам с нея. Не бях сигурен, че това ще оправи отношенията ми с Кий, но исках да опитам всичко, за да стане.
„Вкичко свърши. Ние бяхме до тук. “ думите се изплъзнаха от устата ми. Гласът и секна и веселият ѝ тон придоби тъжна нотка. Единственото, което тя ми каза беше „Добре.“ Не звучеше сякаш плачеше , но ми стана тъжно. Вече изгубих нещо важно за мен и ми остава да се боря за другото. Когато затворих телефона момчетата ме гледаха изненадано.
„Се Кюнг ли беше? “ „Хьонг ... скъса ли с нея?“ „Какво беше това?“ всички започнаха да задават въпроси. Само Кий стоеше в страни от случващото се и ме гледаше. Изражението му беше непроницаемо. Не разбирах ... радваше ли се или не ... Очите му ме пронизваха, а съзнанието ми беше заето от мисълта да му кажа всичко, което чувствах.
„Кий .. !! “ мислех се че ще прозвуча решително, но името му едва се изплъзна от устата ми. Нядявах се смелостта ми да не ме напусне точно в този момент. „Обичам те!“ бях сигурен че ме е чул, въпреки че гласът ми беше ужасно тих. Видях очите му. Блясъкът в тях се завърна, но все още ме гледаше неразбиращо. „Обичам те от първия момент, в който те видях. Обичам всичко в теб. Лицето ти, очите, устните, тялото ти, характера ти, обичам как всяка сутрин поглеждаш в огледалото и се смееш на разрошената си коса. Знам че те нараних, но ... “ Тогава той ми проговори. Звънкият му глас ме обгърна. Но единственото, което казваше беше името ми. Викаше ли ме? Изведнъж всичко около нас стана бяло. Кий ми се усмихна и направи крачка назад. Бавно започна да избледнява и да изчезва. Само гласът му звучеше тъй силно.
Отворих очи. Над мен се беше надвесил Кий и ме побутваше леко. Бавно се надигнах и се огледах. Слънцето вече беше изгряло и трябваше да направя сутрешната си тренировка с момчетата. Кий отмести пердетата от прозореца и лъч слънчева светлина погали лицето ми. Всичко беше сън. Само сън. Все още излизах със Се Кюнг и Кибум все още се държеше малко дистанцирано.
Той тъгна към вратата , бавно натисна дръжката и се спря. Остана така няколко секунди. Преди да излезе се обърна към мен и ми каза нещото, което исках да чуя. Това което ме накара да се почувствам добре. Сега наистина бях спокоен и бях убеден за какво трябва да се боря. Думите му ... толкова сладки, се запечатиха в съзнанието ми .

„И аз те обичам!“

Key POV:
Събуди ме слънцето, което така настойчиво се опитваше да влезе през затвореният ми прозорец. Предстоеше още един ден, който щеше да приключи с мъка по любимия човек, когото не можех да притежавам. Първата ми мисъл беше за него. По цели дни мислех за него, а през ноща краднешком влизаше в сънищата ми. Но знаех, че мога да го имам само там ... дълбоко в съзнанието и сърцето си. Той щеше да остане завинаги заключен там. Никога нямаше да го пусна да си отиде, защото той беше нещото, заради което обичах живота. Макар че този живот ми прати буря по-силна от мен – любовта му към Се Кюнг.
Бавно се отправих към врата му, за да го събудя. Беше време за сутрешната ни тренировка. В стаята беше тъмно. Пердетата бяха спуснати, а той лежеше завит през глава. Не знаех дали е буден. Приближих се и го отвих. Изглеждаше толкова спокоен. Не се страхувах да го гледам, защото в момента не можеше да види колко го обичам. Докато не знаеше за мойте чувства всичко щеше да е наред. Иначе нещата биха станали сложни както за нас двамата, така и за останалите от групата. Продължих да се взирам в спящото му лице. Толкова красив. Сякаш нарисуван от най-талантливия художник на света. С толкова красиви линии беше очертал устните му, нослето, за което Темин постоянно му се присмиваше че е голямо, на мен ми се струваше идеално. Той често твърдеше, че прилича на динозавър. Хаха .. за мен беше най-красивия динозавър на света !!!
Изведнъж той проговори: „Кий ... Обичам те от първия момент, в който те видях. Обичам всичко в теб. Лицето ти, очите, устните, тялото ти, характера ти, обичам как всяка сутрин поглеждаш в огледалото и се смееш на разрошената си коса .....“ Какво беше това? Сънува ли или е буден и знае, че го наблюдавам? Истина ли е това което чух? Сърцето ми се разтуптя толкова бързо, че не можех да си поема въздух. Ако това беше сън, не исках да се събуждам. Не исках да свършва, не исках отново да се озова в онази реалност, в която той беше толкова близо, но всъщност толкова далеч. Исках просто да го гледам как спи завинаги. Гласа на Оню прозвуча из стаята. След като ме подкани да го събудя по-бързо излезе и ме остави сам, безсилен пред любовта ми. Леко го побутнах и едвам изрекох името му. Устата ми беше пресъхнала. Още не можех да повярвам на чутото преди малко. Побутнах го втори път и този път го извиках малко по-силно. Най- накрая той леко отвори очи и се опита да се усмихне. Дали не се разочарова, че бях аз, а не някой друг? При мисълта за прекараните нощи със Се Кюнг в очите ми нахлуваха сълзи, които упорито искаха да се стекат по бузите ми като водопад. Трябваше да се махна, ако не исках да ме види така. Отместих завесите от прозореца и изтрих сълзите си. В съзнанието ми нахлу мисълта да му кажа. Да разкрия чувствата си. А, ако той не ме искаше. Но думите преди малко ... Дори казани на сън пак имаха някаква стойност, нали? Не устих кога стигнах до врата. Реших да му кажа. Да, беше ме страх, че ще ме отблъсне. Знаех, че аз ще бъда наранения, ако това стане. Знаех, че ако му кажа ще съм глупакът, искащ нещо чуждо. Борещ се за нещо, което никога няма да имам. И все пак исках да знае. Исках да мисли за мен както аз мисля за него. Дори и само за няколко секунди да съм в съзнанието му. Това щеше да ми е достатъчно. Знаех, че любовта ни е навъзможна, знаех , че той не е като мен. И все пак го казах. Казах това „обичам те“, което може би щеше да съсипе и тези крехки отношения помежду ни. Думите просто се изплъзнха от устата ми. Излязох от стаята с мисълта, че съм пълен глупак, който не знае как да запази важните за него хора. Но тайничко се надявах да ме е чул, въпреки сухият ми и едва чуващ се глас. Тайничко се надявах и той да изпитва същото и думите му, макар и на сън, да са искрени. Тайничко се надявах да тръгне след мен, да ме прегърне и да ми каже, че аз съм този, който обича истински. Но той не го стори. Врата на стаята си стоеше затворена в дъното на коридора. От вътре не се чуваше нищо. Може би не ме е чул. Или ме беше чул, но не го интересуваше или се чувстваше странно мъж да му каже точно това. Не мога да повярвам че го направих ... Разочарованието от смелостта ми, която така изведнъж ме обзе и тъгата от това, че ще ме отхвърли заседнаха в гърлото ми. Сърцето ми се сви, а сълзите ми неудържимо започнаха да капят по пода. Почувствах се толкова безсилен. Толкова исках той да ме харесва. Толкова исках да бъде мой поне веднъж, но знаех че ако това се случи нямаше да мога да го пусна да си отиде никога.
В жалките си опити да спра сълзите си не забелязах кога вратата се отвори. Пред мен застана Джонгхюн. Защо точно сега? Защо трябваше да ме вижда така. Исках да се скрия от него, от всички. Той просто стоеше срещу мен и ме гледаше с недоумение. Но очите му бързо придобиха онази мекота, сякаш ми пращаше цялото спокойствие на Земата. Не исках да гледам тези красиви очи. Не исках и те да ме гледат. Опитах се да избягам, но той хвана ръката ми и ме дръпна към себе си. Защо не ме пускаше да си отида? Страхувах се да не започне да задава въпроси? Какво бих могъл да му отговоря? Но не. Той просто държеше ръката ми. На лицето му се изписа усмивка. Толкова нежна и изпълнена с искреност. Внезапно ме дръпна към себе си име прегърна. Главата ми се изпразни. Помислих си, че сърцето ми вече го няма. Може би беше излетяло от гърдите ми О.о ? Топлите ръце на Джонгхюн здраво ме притискаха към него. Наоколо беше толкова тихо. Усещах дишането му. Сърцето му ... сърцето му също биеше силно. Можех да го чуя толкова ясно. Можех да усетя аромата му. Любимият му парфюм. Беше му подарък от Се Кюнг за рожденият му ден. При тази мисъл сълзите отново атакуваха. Не отново! Тишината, която ни обграждаше беше нарушена от мойте хлипания. Не исках да става така. Бавно се слякох на пода , повличайки и него. Той ме прегърна още по-силно и ми прошепна „Не плачи заради мен!“ Толкова исках да му отговоря, че не е заради него, но от устата ми успяха да се измъкнат само няколко нечленоразделни звука. Той повдигна брадичката ми и изтри сълзите ми. Защо ме докосваше? Не исках да ме докосва! Бях му толкова ядосан, толкова разочарован и тъжен, а в същото време го обичах до полуда.
„И аз те обичам, обичам те повече от всичко!!“ Дали наистина не полудявах? Думите му прозвучаха толкова нежно. Очите му блестяха и осветяваха тъмнината, в която се бях скрил. Тъмнината, в която бях заровил всичките си чувства. Сега там беше светло. Сега той виждаше всичко. Думите му проникнаха в съзнанието ми и обходикха всяко ъгълче на мозъка ми, за да се убедя че са истински. Значи ме обича? Значи съм се страхувал напразно? Толкова се радвах. Имах чувството, че ще полетя. Сега светът ще е наш. Само наш! И аз няма да допусна никой в този свят. Това ще бъде нашето местенце. Мястото където ще може да сме щастливи, само двамата. Ще се боря да запазя този свят. Свeтът на ДжонгКий!!! <3