Shared love

Здравейте! Нова съм във форума и за първи път пиша нещо подобно.
Фика ще е яой, затова ако някой не харесва подобен жанр, да не чете, а на останалите се надявам да им хареса написаното от мен.
Приятно четене.




Кий POV:

Да лежиш в топлите прегръдки на любимия си – няма по-хубаво нещо в живота.
Гледах красивото му спящо лице. Косата му падаше върху очите и ги закриваше. Измъкнах едната си ръка от завивката и отместих падналите кичури от лицето му. Джонг се размърда леко и отбори очи. Когато погледите ни се срещнаха ми се усмихна. Наведох се леко към него... устните ни почти се докоснаха и ... БУМ!
Подскочих стреснато и се огледах наоколо. Ах... било е само сън... за жалост.
- Кий няма ли да ставаш най – накрая! Закуската е готова и ще изтине. Само тебе чакаме.
Беше Джонг. Все още стоеше до току що отворената с гръм и трясък врата на стаята ми и ми се усмихваше. Ах колко беше красив само. Тъмните му очи, които блешукаха игриво, гладката му кожа, а устните му, така розови и плътни...
- Няма ли да ставаш вече или да дойда аз да те извлека от леглото – продължи с дяволита усмивка.
- Ъгх... добрееее, ставам.
Джонг излезе от стаята и аз се наддигнах от леглото. Отидох до банята . Измих си зъбите и си взех един бърз душ. Върнах се в стаята и облякох първите дрехи които видях – бял суитчър и тъмен анцунг, след което слязох за закуската.
Всички вече се бяха настанили на масата. Издърпах един стол и седнах. За закуска имаше яйца с бекон, но аз нямах никакъв апетит. Всепак си сипах и започнах да човъркам яйцето си с вилицата.
От известно време изпитвах чувства към Джонг, но той нямаше представа за това. Какво ли би си помислил, ако разбереше.Сигурно би ме отблъснал. Ама разбира се, че това ше направи. Всеки нормален мъж би направил същото на негово място. Ще се отврати, ако мъж му признае, че е влюбен в него. До преди няколко месеца, може би и аз щях да реагирам по този начин, ако мъж ми признае чувствата си. Най - големия ми страх е , че щом разбере, ше ме намрази и ще се отдалечи от мен. Сърцето ми се свиваше от болка при тази мисъл. По – добре да го обичам тайно, отколкото да разбере и да се дистанцира от мен.
- Кий. КИЙ! Ехооо... земята вика Кий... – погледа ми се фокусира и срещу мен видях Таемин, който размахваше ръце пре очите ми – За какво толкова си се замечтал? От пет минути ти викам.
- Оу... аа... – огледах се и забелязах, че всички са ме зяпнали – За нищо важно – отвърнах и зе усмихнах леко.
- Добре ли си? Само ровиш из закуската си, но не си хапнал и хапка – Оню ме гледаше разтревожено.
- Да, да, добре съм. Просто не съм гладен. Ако сте приключили да тръгваме, че ше закъснеем за репетицията – смених набързо темата, че иначе скоро нямаше да приключим.
Станах от масата и започнах да прибирам свободните чинии и чаши. След като прибрахме всичко и изчистихме, тръгнахме към колата. Този път беше ред на Минхо да кара. Качихме се в колата и Оню седна на предната седалка, а на задната седнахме аз, Джонг и Таемин. Беше ми малко неудобно, защото беше много тясно и буквално бяхме един върху друг. От моя страна нямах нищо против да съм толкова близо до Джонг, но бях сигурен, че на него не му е приятно.
Стигнахме до сградата на SM и влязохме в залата за репетиции. След около три часа бяхме приключили, а по график остатъка от деня ни беше свободен. Отидохме до душовете да се освежим и след това да се преоблечем. След трийсетина минути всички бяхме готови да си вървим.
- Искате ли да отидем някъде и да хапнем нещо вкусно – Тае както винаги мислеше за храна.
- Това е добра идея и без това съм много гладен – съгласи се Джонг.
- Какво ви се яде? – присъедини се Минхо.
- ПИЛЕ... ааа... ха ха... или по добре да излезем и да решим по пътя – добави Оню, почесвайки нервно главата си, след като забеляза неодобрителните погледи на останалите.
- Вие отивайте, аз не съм гладен . А и исках да мина през няколко магазина – до някъде бешетака, но просто исках да се поразходя сам и да проясня мислите си.
- Ама как така не си гладен? Ти дори не закуси – попита очудено Мини.
- Не се притеснявай, по – късно като огладнея, ще си взема нещо за ядене. Аз тръгвам, а вие се забавлявайте – побързах да изляза от съблекалнята, преди още някой да е възразил.
Тръгнах надолу по улицата. Знаех, че някъде наблизо имаше малък парк. Повървях още десетина минути и вече виждах входа на парка. Докато се разхождах, забелязах в един отдалечен край малка, забутана пейка. Отидох до нея и седнах. Имаше чудесна гледка. Отпред имаше малко езерце с водни лилии. Вгледах се в красивите цветове на цветето – бяло и зелено, плаващи спокойно върху повърхността на водата. Пълна противоположност на моите чувства. В главата ми беше пълен хаос, сърцето ми говореше едно, а разумът – съвсем друго.
Докато размишлявах за чувствата си и за това как биха реагирали останалите, ако разберат, усетих няколко капки да падат върху лицето ми. Погледнах нагоре – беше се стъмнило и започваше да вали. Мамка му, нямах чадър, а и кога се стъмни, изобщо не усетих как времето е отлетяло. Трябваше да тръгвам, сигурно другите са се притеснили. Извадих телефона си поне да се обадя, да не се тревожат, но проклетникът не се включваше. Чудесно, батерията беше паднала. Станах от пейката и се затичах към изхода на парка. Когато стигнах до главаната улица, се огледах за свободно такси, но разбира се такова нямаше. Ах мамка му и късмет. Скрих се под навеса на един магазин. Ако проклетия телефон имаше батерия, щях да се обадя на Минхо да дойде да ме вземе с колата, но.... Реших да изчакам дъжда да понамалее и да се прибера пеша, но май вместо това на пук на мен, той се увеличаваше. Очевидно днес не ми беше ден. Въздъхнах и тръгнах да се прибирам. Тичайки цопах из локвите, имах чувството, че небето се е разцепило и се изливаха тонове вода върху мен.
Погледнах към часовника на ръката си – бече почти единадесет часа, а аз едва бях приполовил пътя към дома. Опитах се още няколко пъти да си хвана такси, но никой не благоволи да спре. Продължавах да тичам с всички сили по пътя, а силния вятър жулеше бузите ми. След може би около още два часа, се намирах пред верандата на къщата ни. Целия първи етаж светеше. Когато най – накрая стигнах до входната врата, я отворих и буквално нахълатах вътре. Бях премръзнал. Отстрани сигурно бях жалка гледка – целия прогизнал и треперещ, със залепнала коса и джвакащи кецове.
Точно се бях запътил към стаята си, но още преди да направа втората си крачка...
- Къде беше подяволите!!!


Извинявам се предварително ако има някои правописни грешки, но направо се хипнотизирах да се блещя в монитора и в тетрадката :D

Аууу искам ощеее

Радвам се, че ти хаесва. Ето я и следващата глава.

2

Джонг POV:
Беше към осем вечерта и свички се бяха прибрали. Всички освен Кий. Къде ли изчезна? Погледнах през прозореца и забелязах,че започваше да вали. Докато размишлявах, влязох в хола и си пуснах телевизора. Точно започваха новините.
- Добър вечер. Днес ни съобщиха, че ще има неочаквана буря и е по – добре да не излизате навън. Очакват се проливни дъждове и силни ветрове.
Чудесно, направо страхотно. Къде за Бога се шляеше Кий в това време. Само да се прибере и... Чух, че някой слиза по стълбите. Обърнах се – беше Минхо.
- Я! Знаеш ли къде е Кий?
- От както се разделихме в съблекалнята не съм го чувал. Защо?
- И аз не съм го чувал от тогава. Навън вали и казаха по новините, че ще се засилва. Просто се притесних.
- Вероятно пак е забил в мола и не се е усетил колко време е минало и всеки момент ще се прибере. Нали го знаеш какъв е щом влезе в магазин за дрехи – подсмихна се и се запъти към кухнята.
- Да сигурно си прав. – обърнах се и взех дистанционнто и започнах да прещраквам каналите. Спрях се на някакъв филм и се загледах.
Филма приключи и погледнах към часовника. Показваше 00:30 часа. Качих се на втория етаж и почуках на вратата.
- Да – чу се отвътре гласът на Оню.
Отворих вратата и влязох в стаята. Вътре бяха Оню и Таемин.
- Хьонг, Кий прибра ли се? – попитах аз.
- Кий още го няма? – попита очудено Тае.
- Не съм го виждал.
Излязох от стаята и отидох в тази на Минхо. След мен вървяха разтревожените Оню и Тае. Влязохме в стаята.
- Минхо, чувал ли си се с Кий? Още го няма.
- Не, не съм.
- Къде подяволите се е запилял? Ще му звънна, да го видя накъде е.
Извадих телефона си и набрах номера му.

Тут-тут-тут – Номера, който търсите в момента е изключен или извън обхват... The number…

Затворих телефона и погледнах към останалите.
- Телефона му е изключен – подех с паническа нотка.
Всички ме погледнаха разтревожено. Обърнах се и слязох в хола, седнах на дивана, а другите ме последваха. Къде може да е по това време. Поне да се беше обадил като ще закъснява. Ами ако нещо лошо му се е случило? Мо же да го е блъсна кола или някой да го е нападнал? Странно защо при тези мисли сърцето ми се сви и започна да бие толкова бързо, че имах усещането, че ще изкочи от гърдите ми.
Точно поглеждах към часовника за пореден път и чух, че входната врата се отваря. Изтичах в коридора и погледнах към вратата. Там стоеше Кий. Изпитах едновременно облекчение и силен гняв. Радвах се че се прибра жив и здрав, но изпитах и неописуем гняв, защото... и аз не знам защо. Може би защото се шляеше без да се обади, или защото ме беше притеснил до смърт, че нещо му се е случило, или... ох не знам, просто се чувствах ядосан.
- Къде беше подяволите!!! – извиках аз. – Имаш ли си представа колко се ратравожихме и защо телефона ти е изключен! – продължавах да викам.
Чак тогава забелязах как изглеждаше – беше мокър до кости и трепереше, като лист хартия. Косатаму беше залепнала за лицето, а бузите му бяха алено червени, устните му бяха леко отворени и дишаше тежко.
- О, Боже! Какво ти се е случило? – попитах недоумяващ.
- А аа.. разхождах се и преди да се усетя се беше стъмнило и започваше да вали. Нямах чадър и затова се опитах да си хвана такси, но нямаше свободни. Тогава реших да ви се обадя, за да ме вземете с колата, но батерията на телефона ми беше паднала и нямах друг избор освен да се прибера пеша – избълва всичко това на един дъх.
- Можеше да използваш телефона в някое заведение или...
- Джонг, остави го първо да се изкъпе и преоблече. Сигурно замръзва от студ.
Чак се га забелязах, че Минхо, Тае и Оню са зад мен. Не казах нищо, а просто кимнах.

Кий POV:

Качих се на бегом в стаята си, а после влязох в банята. Свалих всички мокри дрехи и влязох под душа. Пуснах горещата вода и стоях под горещата стуя поне пет минути. Започнах да усещам как стегналите ми се от студа мускули започват да се отпускат. Останах под душа още малко, докато тялото ми се стопли напълно. Спрях водата и увих една кърпа около кръста си. Излязох от банята и влязох в стаята си. Застанах пред гадероба и извадих дебелата си пижама. Беше една от любимите ми – розова на Hello Kitty. Като се оправих слязох в хола. Всички освен Джонг бяха седнали на дивана и зяпаха телевизора.
- Някой иска ли горещ шоколад? – попитах достатъчно високо, за да ми обърнат внимание.
- Да! ДА! – подскачаше Тае. Щом чуеше нещо за сладко, най – вече за шоколад, ставаше такова дете. Само му се усмихнах и погледнах въпросително към другите двама.
- Да.
- Може.
Обърнах се и отидох в кухнята. Като влязох се стресна и подскочих леко. Вътре беше Джонг, седнал на един стол до масата и блуждаейки. Мислех, че се е върнал в стаята си.
- Искаш ли горещ шоколад? – попитах аз, но той дори не ме погледна.
Обърнах се и отворих хладилника, извадих млякото и шоколада и ги поставих на плота. Изкарах малка тенджерка от шкафа и сложих млякото да се загрее. Добавих и шоколада.
Докато правех това, се замислих, защо Джонг ми беше толкова ядосан. Явно се е притеснил доста, но предпочитам да ми крещи като по – рано, вместо да не ми говори. Стоеше толкова тихо на стола си, че имах чувството, че съм сам. Само от време на време на време поглеждах към него, но веднага щом срещнех гневния му поглед, се обръщах. Не издържах повече така, да ми се сърди и да не ми говори, затова се опитах да оправя нещата.
- Съжалявам – едвам промълвих с треперещ глас. Усещах как сълзите напират в очите ми- не го направих нарочно.
Последва мълчание и си помислих, че все пак няма да ми проговори.
- Ах. Знам, че вината не е твоя. Просто не до прави отново, не знаещ колко се бях притеснил, че нещо лошо може да ти се е случило.
Точно когато казваше последните си думи, се пресягах да сваля последните две чаши, но изпуснах едната. Строши се на малки парченца. Клекнах с въздишка и започнах да събирам останките. Джонг стана от стола си и дойде до мен.
- Добре ли си?
- Да, изтървах чашата, сега ще почистя.
- Не ги пипай с голи ръце, може да се порежеш.
Игнорирах предупреждението му и продължих да събирам парченцата. Бях щастлив от факта, че ми говори отново.
- Не чу ли какво ти казах? – от тона му усетих, че отново е ядосан.
- Няма страшно, няма да се поре... Ааааах.
- Ето, видя ли? Поряза се.
- Няма ми нищо. – продължавах да се инатя.
Все пак повдигнах ръката си, зада огледам пораженията. Имаше малък, дълбок разрез на пръста ми, от който неспирно бликаше кръв. Капките се стичаха надолу по ръката ми и капеха по белите плочки. Джонг само въздъхна и приклекна до мен, хвана ръката ми и я огледа. Приближи пръста ми до устните си и засмука мястото, от което течеше кръвта.
Кръвта нахлу в главата ми и усетих, че се изчервявам. Сърцето ми биеше толкова бързо и силно, че имах чувството, че ще изкочи. Стоях и го гледах, как смуче кръвта от пръста ми, усещането беше приятно. Тогава усетих още нещо – усетих, че това всъщност ме възбужда. Почувсрвах се толко засрамен, а ако той разбереше какво се върти в главата ми в този момент, сигурно щеше да ме намрази. Издърпах рязко ръката си и извъртях главата си настрани, за да не види изражението ми.
- Какво подяволите правиш? – гласът ми излезе по – писклив, отколкото предполагах.
- Така се спира кървенето, ела тук да...
- Не! И така съм си добре – извиках и се втурнах нагоре по стълбите.
Влязох в стаята си и заключих вратата. Почувствах как краката ми омекват и се свлякох на пода. Все още усещах горещите устни на Джонг върху пръста си. Сърцето ми направо щеше да се пръсне, реших да остана така докато се поуспокоя. Станах и взех аптечката от щкафа до леглото ми. Извадих необходимите неща за промивка и една голяма лепенка. Когато бях готов, реших да легна и да поспя.