Зимата бе към своя край, отстъпвайки място за едно ново начало – пролетта. В ранните часове на новия ден, слънцето едва се показваше зад хоризонта. Нежните му, все още слаби лъчи, докосваха върховете на най-високите иглолистни дървета, подчертавайки тяхната величественост. Снегът се топеше и навсякъде се ръсеха малки, блещукащи капчици. Те падаха по свежата зелена трева, чиито стръкчета се подаваха изпод тук-таме останалата снежна покривка. Небето бе синьо, необятно. Отправиш ли поглед нагоре, ще видиш полета на волните птици. Как те се изтрелват нагоре, огласяйки околността с песента си. Как разперват крилете си, оставяйки се на вятъра да ги поеме в прегръдките си.
Тя беше там. Като фея, съхраняваща в себе си цялата хубост и нежност от света. Босите й крачета стъпваха леко, плахо, без да издадат и звук. Очите й, тези полу-угаснали звезди, в които прозираше лека носталгия, шареха с детска наивност наоколо. Дългата й коса потрепваше при всяко движение. Едва забележима усмивка плъзна по устните й. Да, сърцето й копнееше за спокойствието, което бе изчезнало с годините. Беше уморена от всичко преживяно. Искаше й се да забрави, да пусне миналото завинаги, да усети топлината на сегашния миг. Двайсетгодишната девойка сведе поглед към шепите си. В тях лежеше най-прекрасният вишнев цвят, който Луна някога бе виждала. Лекият розов оттенък, наподобяващ самия изгрев, перфектното очертание на малките листенца, уханието, омайващо със своята неповторимост... Всяка частичка от него създаваше съвършенството.
„Но колкото и да търся... не намирам съвършеното в моя живот.”
Момичето въздъхна и спря. Повдигна бавно ръката си и прокара пръсти по шията си. Там имаше белег. Луна затвори очи и, когато ги отвори отново, те бяха пълни със сълзи. В съзнанието й проблясна спомен. И макар да бяха минали три години оттогава, тя помнеше всеки малък детайл....Случилото се я преследваше, караше я да се буди през нощта, усещайки свитото си разбитото сърце. Станалото заличаваше усмивката й, убиваше смеха й...
Този, кого тя обичаше повече от всеки друг... Този, за когото бе рискувала живота си.. Този, когото умоляваше да не си тръгва...
„Приближи се към мен...”
Девойката потрепери.
„Извади ножа си с очи, впити в моите, карайки ме да притая дъх, очаквайки смъртта...”
Кафявокоската сведе поглед, вглеждайки се в ръцете си.
„Сграбчи грубо китките ми и допря студения метал в шията ми...”
По страните й се търкулнаха горещите сълзи.
„Усетих болката на предателството. Остра, режеща, непоносима... Кръвта ми започна да се стича надолу, а аз продължавах да го гледам...Това лице, тези очи и този глас... Толкова отчужден, така безчувствен...”
- Парк Луна... – Девойката трепна. По цялото й тяло преминаха хладни тръпки. Красивите й очи продължаваха да гледат надолу, а от тях една по една се да се отронват капчиците тъга. Тя не се обърна. А искаше ли?
„Този път не си сън... Нали, Кий..?”
Дъхът й спря, когато ръката му докосна рамото й. И след секунда, той бе пред нея. Нейната първа и последна любов. Кий забеляза как момичето пред него трепери като лист. Дали бе от студ? Не... Главата й бе сведена надолу, а прекрасната й коса падаше върху пребледнялото й лице. Младежът повдигна леко брадичката й и погледите им се засякоха. За пръв път от 3 години. Парк не издържа на допира му и го отблъсна , пристъпвайки назад.
- Ако си дошъл да ме убиеш, направи го още сега... – отрони тя тихо. Не последва отговор. Ким просто се приближи до нея. Девойката понечи да се дръпне отново, но той не й позволи, хващайки здраво ръката й.
- Къде те нараних, Луна.... – Гърбът й опря в едно от дърветата. Нямаше накъде да избяга.... Тя гледаше уплашено мъжът пред себе си, когато той се доближи още повече, а тъмните му очи не изпускаха нейните нито за секунда.
- Дали не беше тук...? - Тя усети горещият му дъх върху челото си. Девойката трепна, щом почувства целувката му. За нейно очудване не беше студена... Не, беше гореща...
- Или тук? – прошепна Кий, след което целуна вратлето й, а момичето затвори очи при допира на устните му. Още няколко сълзи се търкулнаха надолу, оставяйки мокри следи след себе си. Тя не разбираше... Не разбираше защо той си играеше с нея по такъв брутален начин...
- Кажи ми, цвете, къде те нараних... – повтори младежът, вглеждайки се в устните й. Не бе виждал усмивка да се появява там от години... Момичето повдигна плавно ръката си и я постави на сърцето си.
- Тук... – отвърна. – Нарани ме точно тук... и все още ме боли... - Когато най-после отвори очите си, осъзна, че е сама.
- Нима това е единственото, което можеш? Да си тръгнеш...?
Малко по-далече две кърваво червени очи, в които се криеше жажда за кръв, се превърнаха отново в черни. Кий отново сложи качулката на главата си. Наблюдавайки бившата си приятелка, устните му се извиха в лека усмивка, след което младежът изчезна...
надявам се ако намериш време да го продължиш 
It's gonna be AWE.SOME 
но щом го направих, значи си го пресъздала много добре 
продължи го, моля
