JongKey

Бавно открехнах тежката кафява врата на стаята му. Върте беше тъмно, само една лека светлина от малката свещ, носеща приятен аромат, хвърляше бегла светлина на гърба му. Той седеше с гръб към вратата, заровил лице във възглавницата, която държеше пред гърдите си. Пламъчето на свеща леко потръпна от въздуха влязъл при отварянето на вратата. Пристипъх няколко крачки напред и вдишах от аромата носещ се от свеща примесен с парфюма му. Обожавах да го усещам. Така знаех, че той съществува и е само за мен. Постоях малко така. Тъкмо когато реших да направя още няколко крачки към него, се чу приглушено хлипане. Плачеше ли?
- Джонг?? – приближих се и нежно му прошепнах. Той размърда глава и ме погледна. Сълзите му се стичаха по бузите и капеха по бялата калъвка на възглавницата. Изглеждаше толкова беззащитен и слаб. Не знаех какво чувства, но исках да го успокоя. Исках да го прегърна. Внимателно изтрих сълзите му, но нови се стекоха между пръстите ми. Изглеждаше като бебче, което не знае как да каже какво иска, и затова плаче. При тази мисъл устните ми се извиха в лека и едва забележима усмивка.
- Какво има Джонг? – за секунда хлипанията му спряха и погледите ни се срещнаха. Кафявите му очи бяха станали черни и подпухнали. Исках да разбера, защо това така красиво същество плаче само в тъмнината. Исках да направя всичко, за да се почувства по-добре. Бих дал всичко сега да изтрие сълзите си и да се усмихне. Но той само поклати глава и освободи още сълзи, а те нагло излизаха от каналчетата на очите му и си тръгваха обхождайки първо бузите му, преди да паднат някъде. Седнах до него и отпуснах ръката си на раменете му. Чудех се дали не е редно да го оставя сам, но сърцето ми се свиваше при мисълта, че ако изляза и пламъка угасне, той ще остане самотен и още по-тъжен. Придърпах го към себе си, като леко издърпвах възглавницата от ръцете му. Той я пусна, но веднага обви двете си ръце около кръста ми и се сгуши в мен, като малко пиленце под крилото на майка си. След няколко секунди вече усещах топлите му сълзи, попити от тениската ми. Разроших косата му и го притиснах към себе си. Стояхме така известно време. Светлината ставаше все по-слаба и по-слаба, докато накрая малката свещ не се стопи напълно и остави след себе си само тъмнина. Мрака ни обгърна. След известно време хлипанията спряха, но той все още ме държеше здраво, сякаш се страхуваше, че може да си тръгна.
- Радвам се, че остана с мен ... – гласа му беше дрезгав и приглушен, защото беше затиснал лицето си в гърдите ми. – Напоследък се чувствам толкова самотен. Сякаш всички са ми обърнали гръб и не ме виждат, нито ме чуват, нито се интересуват от това което чувствам ..
- Стига звездичке!! Знаеш, че имаш хиляди фенове, които ще те подкрепят каквото и да става. А и имаш още нещо, което никога няма да те остави сам, нали?!
- Кий ... – Джонг се надигна и обходи лицето ми с очи. Погалих все още влажите му бузи и пооправих косата му. Приличаше на подгизнало от дъжда кученце, което търси някой, които да го приюти и да се погрижи за него. Усмихнах се и нежно долепих устни до челото му. Топлината му ме изгаряше, но не можех да престана да го целувам и докосвам. Той отново се сви на кълбо, обгръщайки ме със силните си ръце. Въпреки, че той беше този, който имаше нужда от успокоение, сякаш аз го получих. Чувствах се толкова сигурен, когато съм до него. Въпреки тъмнината, виждах силуета му и усещах мириса му. Беше ми до болка познат, и все пак исках да го усешам още дълго. Исках да останеме прегърнати завинаги. Искам завинаги да мога да съм до него и да му помагам. Ще дам всичко от себе си да бъде щастлив и да плаче само от радост. Макар, да знам, че утре пак той ще ме пази, сега аз съм длъжен да дам това обещание и за вбъдеще да го спазя, за да запазя сърцето му цяло. Защото го обичам! Обичам го повече от всичко!

Никога няма да се откажа от тази любов!