Seoul

Ноември 2018
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
   1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930  

Календар Календар

Visitors

free counters

Poll

Победител е...?

15% 15% [ 6 ]
56% 56% [ 22 ]
3% 3% [ 1 ]
13% 13% [ 5 ]
13% 13% [ 5 ]

Общо гласове : 39

Latest topics
» SHINee Shawols Skype ~
Нед Окт 22, 2017 6:30 pm by rally___

» Because I met you
Пет Мар 27, 2015 8:07 pm by Anny

» 21.
Пон Дек 01, 2014 5:55 pm by nasa__

» The color of your love
Нед Ное 16, 2014 8:24 pm by lil_sun

» ~♥ Taemin's heart ♥~
Пет Окт 10, 2014 2:23 pm by ..TaeminGirl..

» Kaкво мислят Shinee за теб ?
Вто Авг 26, 2014 11:01 am by SHINee_JongKey

» Намисли си дума..
Вто Авг 26, 2014 10:49 am by SHINee_JongKey

» You..The Music In Me~♫♫
Вто Авг 26, 2014 8:55 am by SHINee_JongKey

» The true love
Пет Авг 22, 2014 8:45 am by SHINee_JongKey

Music

You are not connected. Please login or register

Втори шанс

Go down  Съобщение [Страница 1 от 1]

1 Втори шанс on Нед Май 13, 2012 2:30 pm

destructive

avatar
A bell rang ding dong ★
A bell rang ding dong ★
Аньонг на всички! ;д Пак съм аз и ще ви досаждам.
От доста време не бях влизала, но наблюдавах всичко случващо се тук и осъзнах, че ми липсва този страхотен форум. :D :D < *да, разни сантиментални глупости и етц*

От известно време ми се оформяше една идея в главата и най - накрая реших да я прехвърля на Word документ. ;д
Може и да не ви е интересно и да ме игнорирате, но... (и аз не знам как да довърша, ок. :D)



Първа глава

- Моля всички пътници да запазят спокойствие и да останат по местата си. Пилотите правят всичко възможно, за да отстранят аварията.
Тези думи излизаха от свитите устни на привидно хладнокръвната, но всъщност изплашена стюардеса, и блуждаеха между двата края на коридора, стигайки до ушите на Джонгхюн и Таемин.
Колкото и да се опитваха да запазят спокойствие, Джонг усещаше как сърцето му се изстрелва към гърлото, задушавайки го. Това ли беше краят? Така ли щеше да свърши съвместния живот на двете момчета, току що разкрили любовта си?
Тъмните очи на Джонгхюн, изпълнени с ужас, се насочиха към Таемин, чието съвършено лице се бе изкривило в уплашена гримаса, а пухкавите му розови устни образуваха тънка линия.
- Всичко ще бъде наред, обещавам ти. – с глас, наподобяващ шепот, Джонгхюн искаше да вдъхне надежда на отчаяното момче до себе си, което обичаше до полуда.
Не знаеше дали думите му ще се окажат верни, дори не вярваше в тях, но някак трябваше да извади любимия си от вцепенението.
Изведнъж силен трус накара целият самолет да измени курса си. Наоколо всичко падаше и се чупеше на парченца, както надеждата за оцеляване.
- Ще се справим, чуваш ли? – с насълзени очи и треперлив глас Джонг продължи да успокоява Таемин, след което силно стисна ледената му ръка.
Самият той беше ужасен – не знаеше какво да прави, не знаеше дали има шанс да оцелеят.
Мисълта за наближаващата смърт караше кръвта да се отдръпва от лицето му и целият кураж да се загуби някъде в небитието.
Единственото му успокоение бе Таемин – човекът, внесъл светлина в живота му. Винаги лъчезарен и позитивен, той бе домът, където Джонгхюн се прибираше и намираше топлина, уют и любов.
Сега обаче беше различно – от ведрото момче нямаше и спомен, на негово място бе уплашено, треперещо дете с влажни очи.
- Погледни ме. Ще оцелеем. – не спираше Джонг, колкото и да не вярваше в думите си.
С всеки миг самолетът се приближаваше все повече към земята, заплашвайки да отнеме стотици човешки животи.
Отвсякъде се чуваха писъци, примесени с предупредителните аларми. Хаосът и паниката се всмукваха все по – навътре в ядрото на прокълнатия самолет.
- Затвори очи и ми се довери. Обичам те! – промълви за последно Джонгхюн на това малко и уплашено до смърт момче.
След като се убеди, че молбата му е изпълнена, той направи същото, а едра и бистра сълза се отрони от окото му и се спусна надолу. Това беше неговата последна надежда, която отлетя с поредната турболенция.

Ярка и остра светлина се заби в клепачите на Джонгхюн, карайки го да ги отвори.
С неразбиращ и объркан поглед той обходи заобикалящата го среда – прозорец с дръпнати бели завеси на флорални мотиви, дъбов, двукрилен гардероб с огледало, махагоново бюро с компютър, лавица, натрупана с всевъзможни книги, а в ъгъла на малката стая спокойно стоеше китара.
- Не отново. – въздъхна отчаяно Джонг и се просна обратно на мекото легло, завивайки се през глава в опит да се скрие и забрави.
Всяка вечер се повтаряше едно и също – един и същи кошмар тровеше живота му и не го оставяше на мира, не го оставяше да забрави и да продължи напред.
Поредната въздишка се откъсна от гърдите му и Джонгхюн осъзна, че трябва да стане веднага, освен ако не иска да загуби работата си.
Бавно се изниза от леглото и се затътри към банята. С полузатворени очи се погледна в огледалото, а отражението го стресна – тъмните кръгове бяха станали още по – големи, лицето му – подпухнало, а очите – черни и насълзени.
Да, макар това да се случваше всяка сутрин, все още си беше шокиращо.
След като се приведе в нормален вид, който да не изплаши околните, Джонг се върна в стаята си и набързо реши какво да облече – просто отвори гардероба и спря погледа си на бял суитчър с апликирана котка и обикновени джинси. Всъщност тези дрехи бяха най – отпред, момчето не се суетеше особено що се отнасяше до облекло. Все пак беше текстописец и дрехите не бяха от голямо значение.
Вече беше напълно готов да излезе навън и да върши обикновените всекидневни неща.
С бодра крачка Джонгхюн заключи апартамента си и излезе от 12-етажната сграда, в която живееше – точно в центъра на Сеул.
Погледът му зашари по улицата, пълна с хора, бързащи за работа, и дървета, които спокойно си съжителстваха със забързания градски живот. В тази суматоха момчето се опитваше да намери свободно такси – почти невъзможна задача в такъв пиков час.
Непознати лица преминаваха през погледа на Джонг като отплаващи кораби. Не спираха дори за миг... за разлика от сърцето на нашия герой, който изведнъж застина на място.
Измежду морето от непознати хора, той видя лицето, което мислеше, че никога повече няма да види, беше невъзможно.
Това не беше реално – шоколадовата и лъскава, къса коса, бебешкото лице, топлите кафяви очи и пухкавите розови устни... нищо от това не беше реално. Не можеше да е!
След 3 години бе не можеше да се появява сега и да обърква ума на Джонгхюн, да го убеждава, че най – вероятно е загубил разсъдъка си и да бутне онази фалшива щастлива стена, която той беше изградил с толкова труд.
Не, това не можеше да е Таемин – човекът , взел истинския Джонгхюн със себе си в Рая при онази фатална самолетна катастрофа, която държеше в своя нощен капан момчето и която единствено му напомняше за неговата фатална любов.

2 Re: Втори шанс on Нед Май 13, 2012 3:37 pm

~.Cherry.~

avatar
We're living in the SMTOWN! ☆
We're living in the SMTOWN! ☆
Йеееееей нов фик от теееб!!!! Добре дошла отновоо!!! Началото ти е страхотно, много се радвам, че пак си започнала да пишеш! Предишния ти фик беше просто невероятен дано този също има такъв успех!

http://nutella97.tumblr.com/

3 Re: Втори шанс on Нед Май 13, 2012 4:05 pm

destructive

avatar
A bell rang ding dong ★
A bell rang ding dong ★
Аууууууу, мерси много! Радвам се, че ти е харесало! ^^ <3

4 Re: Втори шанс on Нед Май 13, 2012 4:09 pm

{...Smile...}

avatar
You’ve got to be the climax of my life ★
You’ve got to be the climax of my life ★
СУПЕР!!! Ще има ли некст?ХАЙДЕ дава по-нататък!

5 Re: Втори шанс on Нед Май 13, 2012 4:12 pm

destructive

avatar
A bell rang ding dong ★
A bell rang ding dong ★
Ще има, разбира се. Ако ви харесва, ще има. ;д Днес/утре ще направя всичко възможно да пусна втора глава. ^^

6 Re: Втори шанс on Сря Май 16, 2012 4:49 pm

destructive

avatar
A bell rang ding dong ★
A bell rang ding dong ★
Хай хай! ^^ ;д
Ето я и втората глава. (една част е писана в часа по химия :D :D ) Enjoy!


Втора глава.

Главата на Джонгхюн бавно се поклащаше, а съзнанието му отказваше да приеме това, което очите показваха.
- Не може да бъде... – единствените думи, които можеше да възпроизведе в момента, не спираха да се ронят от пресъхналите му устни.
Полудяваше ли? Всичко това халюцинация ли беше? Как беше възможно Таемин да е жив? Та Джонгхюн лично бе разпознал тялото и със собствените си очи гледаше как любимия му бавно се отправяше към недрата на земата във вечния си сън, докато сърцето му се разкъсваше от загубата.
Силен звук от клаксон достигна до ушите му, раздирайки мислите, замъгляващи ума му. Наоколо всичко бе същото – дърветата, колите и хората си бяха там, но... имаше нещо различно.
- Таемин! Върни се! – объркано изкрещя Джонг, осъзнавайки, че лицето, което обожаваше и до този момент му се струваше просто сън, вече бе изчезнало.
Къде отиде? Защо го изостави така, както преди 3 години? И най – важният въпрос, щеше ли да се върне отново?
Сигурно полудявам, помисли си Джонгхюн, замръзнал на същото място, където се намираше вече близо 10 минути.
Съзнанието му бе напълно обзето от натрапчивите мисли, че дори не можеше да реагира и да накара краката си да се движат. Не помръдваше дори когато възмутените минувачи го бутаха в опит да си проправят път.
Не, Джонг стоеше като мраморна статуя, а единственото, което го различаваше от нея, бяха сълзите, напиращи в тъмните очи, както и треперещите като есенен лист длани.
Силна вибрация се разнесе из тялото му, което подскочи като попарено, а вцепенението бавно отминаваше.
- Ало? – дрезгавията глас на Джонгхюн премина през мобилния телефон плавно и дори леко измъчено.
- Джонг, къде си? Шефът е бесен, защото закъсняваш. Бързо идвай! – думите на Ким Кибум, негов колега и близък приятел, се сливаха и образуваха трудноразбираеми, нечленоразделни звуци.
- Кибум, успокой се. До половин час ще съм в офиса. – твърдо заяви Джонгхюн, след което побърза да затвори.
Трябваше да се отърси от случилото се преди малко и да се гмурне отново в скучното ежедневие.
Още един, последен и отчаян поглед в опит да зърне отново Таемин – уви, без успех.
С бавна крачка и унило изражение, Джонгхюн се запъти към автобусната спирка, от която го делеше едно шосе.
Отново бе обиколен от много лица, но никое от тях не бе така желаното, нежно и съвършено детско лице, което той подсъзнателно търсеше. Може би просто трябваше да се примири, че полудява.
Ето че минута по – късно голям червен автобус се показа на хоризонта, приближавайки се все повече към чакащите. Гумите изсвистяха, спирачките се намесиха и вратата елегантно се плъзна настрани.
Хората спокойно започнаха да се качват – всички с изключение на Джонгхюн, който стоеше на спирката и не мърдаше на сантиметърс поглед, разсичащ асфалта.
- Господине, ще се качвате ли? – Джонг проследи гласа, а очите му го доведоха до автобуса.
Мъж на средна възраст, доста сла, но с енергично и миловидно изражение, седеше спокойно на шофьорското място и гледаше втренчено момчето.
Джонгхюн понечи да отвори уста, думите бавно се пренасяха навън, когато изведнъж чу до себе си трясък. Изплашено завъртя глава, а това, което видя, го покроси – същото лице... отново! Същите ангелски черти бяха пред него, но този път сърцето му бе пронизано от болка – това, което виждаше пред себе си в момента, бе същото като гледката отпреди 3 години.
Красивите очи на Таемин бяха затворени, лицето му – безизразно и студено, а тялото – безжизнено.
- Таемин! – извика Джонгхюн, чийто глас бе разпокъсан от горчивина.
С парещи сълзи той се приближи към Таемин и внимателно коленичи до него. Отблизо Джонг видя надежда за живот в любимия си. Макар и малка, тя беше там, скрита по – надолу от нежните и гладки черти на лицето му и бялата шия. Точно там, където си почиваше една висулка, закрепена за синджирче, лекото повдигане на гърдите показваше, че Таемин е жив.
Джонгхюн не си въобразяваше, не полудяваше! Всичко това бе истина, случваше се! Отново щяха да са заедно както преди, щастието отново щеше да крачи редом до тях. Нещата щяха да се оправят.
Но това можеше да почака. Сега важното бе Таемин да се оправи.
Дланта на Джонг се приплъзна нежно и повдигна главата на припадналото момче, след което обви тялото му с мускулестите си ръце, игнорирайки напълно странните погледи и шушуканията, отправени към него.
Нищо от това нямаше значение щом Таемин беше в обятията му.
Джонг напрегна всяка фибра в тялото си, за да се движи по – бързо, искаше час по – скоро да се погрижи за уязвимото момче в ръцете си.
След 5 минути вървене вече се намираха пред входната врата на апартамента, където живееше Джонгхюн.
Той внимателно отвори и с грациозни стъпки се отправи към спалнята. Грижовно постави момчето на мекото легло и като истинска майка придърпа лилавото одеяло до лактите му.
След това приседна леко в горния край и нежно хвана притеснително студената ръка на Таемин в своята.
Очите му шариха между цялото лице на момчето – не можеше да се наслади на гледката. Сърцето му ликуваше, съзнанието му се рееше в щастливите пухкави облаци,а очите му се пълнеха с радостни сълзи (отново).
Таемин беше тук! Беше пред него отново! Джонг можеше да докосне меката му кожа, да чува звънкия му смях, да гледа онези неустоими кафяви очи и да целува пухкавите розови устни. Можеше да вземе от своя наркотик.
Леко трепване накара Джонг да излезе от хубавите си мисли и да прикове погледа си в момчето, чиито клепачи бавно се отваряха.
- Таемин! Добре ли си? Така ми липсваше! – истерично изстреля Джонгхюн, а няколко сълзи се търкулнаха по лицето му от щастие.
- Ъ, кой сте Вие? – объркано попита Таемин, а сериозното изражение, сключените вежди и неразбиращия тон показваха, че не се шегува.
Радостта по лицето на Джонг мигом се изпари и на нейно място дойде недоумението, както и острия, болезнен спазъм в стомаха.

7 Re: Втори шанс on Сря Май 16, 2012 6:29 pm

~.Cherry.~

avatar
We're living in the SMTOWN! ☆
We're living in the SMTOWN! ☆
супер еее!!! дано скоро има ощеeе... ;DD

http://nutella97.tumblr.com/

8 Re: Втори шанс on Сря Май 16, 2012 6:40 pm

destructive

avatar
A bell rang ding dong ★
A bell rang ding dong ★
Благодаря ти, че го четеш. ;д <333 ( и аз се надявам да има още, че тези дни нямам никакво време. ;д )

9 Re: Втори шанс on Сря Май 16, 2012 7:44 pm

laVikk996

avatar
A bell rang ding dong ★
A bell rang ding dong ★
Не съм голям фен на yaoi, но този ми харесва ще го следя

10 Re: Втори шанс on Сря Май 16, 2012 8:40 pm

destructive

avatar
A bell rang ding dong ★
A bell rang ding dong ★
Оо, поласкана съм. <3

11 Re: Втори шанс on Чет Май 17, 2012 7:31 am

{...Smile...}

avatar
You’ve got to be the climax of my life ★
You’ve got to be the climax of my life ★
ХАРЕСВА МИ!!! Хайде чакаме некста!

12 Re: Втори шанс on Пет Май 18, 2012 4:52 pm

lil_sun

avatar
You’ve got to be the climax of my life ★
You’ve got to be the climax of my life ★
Аньонг и от мен Много се радвам,че си започнала нов фик Начина ти на писане МНОГО МИ ХАРЕСВА. Като го чета и сякаш всичко си върви толкова гладко иии искаш да четеш още и още! Бе не знам как да го обясня,дано си ме разбрала Та по темата: аз също не съм фен на yaoi, нооо за теб ше направа изключение :дд пък и като главни герои са Джонг и Тае *ИСТЕРИЧЕН ФЕНГЪРЛСКИ ПИСЪК* няма как да подмина фика Ох айде стига с мойте фермни. Дано скоро публикуваш нова глава
ПП: Мисля,че вече разбирам защо се казва "Втори шанс" ..*evil laugh*








~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~



“Do not remain at what you are right now, stand out and present yourself.”
Lee Taemin




13 Re: Втори шанс on Пет Май 18, 2012 5:09 pm

destructive

avatar
A bell rang ding dong ★
A bell rang ding dong ★
(почвам пак с тея емотиконки, няма как)
Много ви благодаря и на двете. Чувствам се изключително щастлива, че все още ме помните, става ми толкова мило. :D Надявам се и занапред да ви е интересен фика ии да, обичайното. ;д

14 Re: Втори шанс on Вто Май 22, 2012 11:21 pm

destructive

avatar
A bell rang ding dong ★
A bell rang ding dong ★
Прекалено ми се спи, за да пиша каквото и да е тук. ;д
Айде, от мен да мине, нкфдйфкуиугфрдехденйдфдфокфр. Готово. ;д

Та да. ;д


Трета глава
- Как така кой съм? Таемин, това съм аз, Джонгхюн. Не ме ли помниш?! – паниката и истерията надделяваха и завземаха гласа му, който вече стигаше няколко октави.
Нима Таемин бе забравил за вземащата дъха любов, която споделяха, за нощите под звездното небе, прекарани в планове за светлото бъдеще, за сладостните и разтапящи целувки, които прокарваха студени тръпки през гръбнака на Джонг? Нима не помнеше обещанието, което си бяха дали – „ Дори телата да се разделят, душите ще останат заедно.”?
Всичките им спомени и преживявания бяха погълнати от забравата, бяха се изпарили като сълзи, попити от устни.
В момента пред Джонгхюн лежеше момче, колкото познато, толкова и чуждо – имаше същите черти на лицето, същите дълбоки и омайни очи, приказни устни и топъл глас, но съзнанието му бе различно. Това не беше Таемин.
- Извинявай, явно е станала грешка. Нека те откарам до дома ти или поне да звънна на някого, за да те вземе. – думите едва излизаха от устата на Джонг, в чието гърло бе заседнала буца, почти давейки го. – Как се казваш?
- Оу, ами аз... не знам всъщност. – леко смущение се покачи на лицето на Таемин, който все още бе блед и изнемощял.
- Как така не знаеш? – очите на Джонг станаха с размерите на топчета за голф. – Да не си си ударил главата? Сътресение ли имаш? – притеснено запелтечи той, ставайки от леглото, след което внимателно хвана момчето за раменете и леко го изправи, като го постави да се облегне на възглавницата.
Таемин изглеждаше толкова чуплив и уязвим в ръцете му, като малка порцеланова кукла, която можеше да се разбие на хиляди парченца всеки миг.
Двете му ръце обхванаха врата на Таемин, а очите му живо шареха в опит да забележат кръв или някакъв знак за травма. Такъв обаче нямаше.
- Добри новини! Няма да ходим в болницата. – опита да разведри малко обстановката Джонг, но щом погледът му срещна този на Таемин, щом видя снежнобялото му лице и онези неустоими устни, усмивката му се изпари.
Беше на няколко сантиметра от момчето, което държеше целия му свят в ръцете си, усещаше приятното гъделичкане от дъха му по врата си, усещаше опияняващия аромат, който години наред кожата му бе всмуквала.
Кръвта във вените на Джонг закипя, сърцето му пропускаше удари, а дъхът му се бе заклокочил някъде в дробовете му.
Неговият смисъл за живот, неговият ангел седеше пред него, беше на броени сантиметри, които всеки момент можеха да изчезнат. Щеше да вкуси от предишния рай, по който бе копнял 3 години.
Но не можеше. Колкото и да му се искаше, това явно не беше Таемин. А и как би могъл да е?
- Така, аз ще отида да приготвя нещо за хапване, а ти остани тук и си почивай. После ще ми кажеш къде живееш... ако помниш. – с пресипнал глас предложи Джонгхюн, хващайки ръката на Таемин в своята.
- Но аз... не знам къде живея. – засрами се момчето, а очите му се навлажниха.
Тиха въздишка се откъсна от устните на Джонг, след което по тях плъзна ведра усмивка.
- Добре, ще измислим нещо. А сега си почини. О, и още нещо, отсега нататък ще те наричам Таемин. – гласът на Джонг се разнесе във въздуха като приспивна песен.
Бавно подхвана главата на Таемин и го намести обратно в леглото, придърпвайки отново завивката. Игриво прокара пръсти през меката му тъмномедена коса, след което ги плъзна по челото му, избърсвайки ситните капчици пот.
- Поспи малко. – заръча Джонгхюн и с плавни стъпки се отдалечи от леглото, където Таемин бавно се унасяше в сън, неспособен дори да се изненада от държанието на непознатия.

Силен писък разцепи къщата и накара Джонгхюн да подскочи от дървения стол в кухнята, където стоеше вече близо час.
Разтуптяното му сърце го водеше към спалнята, а той нямаше друг избор освен да остави оризовия омлет на масата и да хукне право към Таемин.
Дали беше добре? Защо бе извикал така? Нали не го болеше?
Сякаш острие се заби в стомаха на Джонг при мисълта, че момчето (макар да не беше Таемин) изпитва болка.
Изстреля се в спалнята, където Таемин неспокойно се въртеше и дишаше тежко все едно нещо притискаше гърдите му. От устните му се ронеха неразбираеми звуци, които накараха Джонгхюн да замръзне.
- Таемин! – нежно, но същевременно настоятелно каза, приближавайки се все повече.
Когато обаче не получи отговор, паниката обзе съзнанието му и той отчаяно коленичи до леглото, разтърсвайки ужасено раменете на Таемин.
- Таемин, събуди се, моля те. – жално скимтеше Джонг, защото сърцето му не понасяше да гледа как момчето страда дори в съня си. – Моля те... – думите му се превърнаха в безнадежден шепот, но само миг по – късно очите му завърнаха искрата си, а здравите ръце на мъчението отпуснаха хватката около сърцето му.
Таемин беше буден, страданието вече го нямаше.
- Спокойно, било е просто сън. Не е истинско. – с кадифен глас се опита да го успокои Джонгхюн, галейки още по – бледото лице на момчето. – Искаш ли да остана с теб?
Таемин не отговори, просто плахо кимна с глава, а лицето му доби бебешки вид.
Това бе достатъчно за Джонг, който вече се ровеше из натрупаните на лавицата, леко прашасали, книги в опит да открие подходяща. В момента единствено искаше да успокои Таемин.
Пръстите му преминаваха през различни заглавия, когато най – накрая с шарени и красиви букви бе написано „Спящата красавица”.
- Любимата ти приказка. – прошепна Джонг толкова тихо, че думите му мигом изчезнаха някъде във въздуха.
С книгата в ръка отиде от дясната страна на леглото и седна, опирайки гърба си към стената. Постави приказката за малко в скута си, за да придърпа Таемин към себе си, обвивайки гърба му с една ръка и подпирайки главата му на гърдите си. Можеше да чуе успокояващото се дишане на момчето, което накара някаква стара искра в душата му да пламне отново. Топлината се разля по цялото му тяло, връщайки го към живот. Най – вероятно това бе силата на любовта.
- Започвам. – съобщи официално Джонг, след като прочисти гърло и отвори книгата. – „Имало едно време в едно далечно кралство крал и кралица. Те много искали да си имат рожба, но уви...” – историята беше прекъсната от полузаспалия Таемин, който се залепи за Джонгхюн и се сгуши в него като птиче под крилото на майка си.
Единственото, което можеше да направи Джонг, бе да се усмихне... отново. Таемин беше едно голямо и невинно дете, което не се страхуваше да покаже любовта си.
Точно в този момент го осени една мисъл – погледът му проследи момчето, унесло се в сладък сън, а съзнанието му го изпрати 3 години назад.
Неговията Таемин правеше същото – сгушваше се нежно преди да заспи в обятията му и не се отлепяше за секунда.
Разбира се, много хора правеха това, но имаше нещо, което различаваше Таемин от другите – устните му, в които се четяха бегли следи от усмивка, както и дланта, поставена под бузата.
Джонгхюн не беше сбъркал. Бе прав от самото начало, чувстваше го. Защо иначе би усетил пеперудите в стомаха и онова приятно главозамайване, което му причиняваше неговият Таемин?
Точно така, неговият Таемин – същият, който като по чудо, в този момент се намираше в прегръдките му.

15 Re: Втори шанс on Сря Май 23, 2012 6:32 pm

~.Cherry.~

avatar
We're living in the SMTOWN! ☆
We're living in the SMTOWN! ☆
много хубава главааа айде чакаме нееекст

http://nutella97.tumblr.com/

16 Re: Втори шанс on Чет Май 24, 2012 9:03 am

lil_sun

avatar
You’ve got to be the climax of my life ★
You’ve got to be the climax of my life ★
о мъ гъ идеше ми да влезна във фика и да ги нагуша и двамата








~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~



“Do not remain at what you are right now, stand out and present yourself.”
Lee Taemin




17 Re: Втори шанс on Чет Май 24, 2012 11:35 am

destructive

avatar
A bell rang ding dong ★
A bell rang ding dong ★
ОМГ. :D :D :D :D
Радвам се, че ви е харесало. =)

18 Re: Втори шанс on Пон Май 28, 2012 4:29 pm

*TimeForFun*

avatar
I keep dreaming ’bout you ★
I keep dreaming ’bout you ★
много е интересна историята !!!!! моля те продължи я !!!!!!!

19 Re: Втори шанс on Сря Май 30, 2012 5:24 am

destructive

avatar
A bell rang ding dong ★
A bell rang ding dong ★
Такаа, искам да ви се оплача, защото не знам дали тези дни ще мога да пусна нова глава. Нашите разбраха за трите двойки по математика ии сега у нас е война, компютърът е забранен и единственото, което трябва да правя, е да уча по математика. >.<
Благодаря ви за отделеното време и приятен ден! ^^
Peace out!

Sponsored content


Върнете се в началото  Съобщение [Страница 1 от 1]

Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите