Глава първа - Съдбата си прави шега
Нали знаете онези невероятно омайни истории, които понякога четем в книгите? Как някоe съвсем обикновено - и бедното в повечето случай - момиче среща своя принц на бял - може и черен, все пак черното е по секси - кон и двамата заживяват щастливо - тази част не е много сигурна - до края на живота си? Е, моята история не е точно такава. Пак има бедно момиче, което всъщност не е бедно, а мързеливо. Има и принц, но принцът се оказа жаба, която само се прави принц. Щастливия край също го има, но както споменах, не точно такъв какъвто сте си го представяли. Объркахте ли се вече?
Всичко започна през един не толкова приятен и слънчев вторник. Събудих се на обяд, както и обикновено и осъзнах, че бях пропуснала поредното интервю за работа, което може би нямаше да се случи, ако си бях навила алармата. Но алармите имаха един дразнещ недостатък - събуждат те.
Станах от леглото и прозявайки паст се запътих към банята. Благодарна, че огледалото не се напука от външния ми вид, започнах да мия зъбите си, макар да се съмнявам, че пастата за зъби щеше да премахне лошия дъх, спомен от вечерята ми. Какво да кажа, просто обичам чесън. След зъбите, идваше ред на косата, а това виж си беше цяло приключение. Случая е следния - косата ми имаше досадния навик всяка вечер да се оплита до толкова,че на сутринта да прилича на птиче гнездо. Евентуално успявах да я среша само с помощта на стоманения гребен, който майка ми ми подари. Но често появяваше по някои бунтовно настроен кичур, които не искаше да следва тълпата, тоест останалите кичури и тръкваше гордо нагоре. Не помагаше нито гел, нито плюнка - последното по съвет на баба ми .
Но тази сутрин в косата ми нямаше бунтовници. Успях да се оправя с нея сравнително бързо и доволно се върнах в стаята си. Трябваше да реша как да прекарам деня. Дали да си търся работа или да остана вкъщи, където скоро щеше да започне любимия ми сериала. Естествено, избора беше лесен.
След десет минути микровълната изпилка, знак, че пуканките ми са готови. Изкарах ги и наслаждавайки се на приятния аромат се цопнах отново на канапето. Не си бях направила труда да се преоблека, затова все още бях със старата си леко къса вече пижама на понита. Майка беше правила многократни опити да се отърве от нея, но след като видя, че със способна на всичко да си я върна - наистина всичко, веднъж даже бърках в боклука пред жилищния комплекс - се отказа. Не знаех защо държа толкова на нея, може би напомняше времето, когато не ми се налагаше да се правя на отговорна.
Бях на 20. Не учех в университет, нямах работа. Според майка ми това беше сигурен знак, че съм се метнала на отдавна починалия ми баща. С нея и малкия ми брат живеехме в малък апартамент, в един от по бедните квартали на Сеул. Заради добре платената работа на майка ми, нямахме парични проблеми. Работеше като адвокат и беше известна с това, че рядко губеше дело. Как от такава майка се беше пръкнало дето като мен и досега си остава една от най-големите загадки в живота ми. До дванадесет годишна с гордост твърдях, че съм осиновена, но надеждите ми бяха бързо разбити, след един от кръвните тестове, които ни правеха от училище.
Оценките ми никога не бяха високи, всъщност и средни не бяха. Направо си бяха лоши. Това често докарваше истерични пристъпи на бедната ми майка, но след най-накрая и се наложи да свикне с факта, че от мен няма да излезе лекар. Завърших и както се очакваше не продължих с образованието си. Казах си, че си почина малко, но това малко неусетно се превърна в две години. И въпреки няколко интервюта за работа, никой не направи грешката да ме наеме.
Не че бях глупава или неспособна. Просто мързелива. И повярвайте, при мен това понятие придобиваше съвсем други размери.
На телевизора тъкмо даваха рекламата за новия стягащ сутиен, когато на вратата се звънна. Оставих пуканките и дистанционното на страна и станах да отваря. Нямаше нужда да бъда гадателка за да разбера кой стой от другата страна. Това можеше да е Сули, единствената ми останала приятелка.
Почти бях стигнала, когато се позвъни за втори път.
- Идвам де! Надявам се, че носиш понички, в противен случай може въобще да не си правиш труда да се събуваш - промърморих преди да превъртя ключа. Отворих вратата рязко, слагайки ръце на кръста, готова да се нахвърля върху нея, ако в ръцете и нямаше кутия.
Но там не стоеше тя. О, не. Там стоеше съдбата и ми се хилеше така, както се хилят само онези, които знаят, че успешно са преметнали някого.
- Госпожица Ли?
Отне ми няколко секунди преди да успея да си затворя устата - слава Богу, преди от нея да потече лига - и да кимна.
- Имаме удоволствието да ви съобщим, че бяхте избрана да участвате в новото реалити шоу на СиБиЕс - обяви тържествено момчето, което толкова пъти бях гледала на екрана. За мой шок и ужас, зад него забелязах червеното проблясващо око на включената камера. Камера, за Бога.
- Ще ни пуснете ли в вътре? - попита Таемин, мятайки чаровна усмивка в моя посока. Излишно усилие, ако ме питате. Бях блокирала. Вероятно и слон с балетна поличка да минеше покрай мен, нямаше да разбера.
Явно разбирайки това, макнаето на Шайни се шмугна покрай мен, последван от екипа с камерата. Едва тогава реалността ме удари с бейзболна бухалка. Бях ужасно прецакана, или ужасна късметлийка. Не знаех на кое от двете да се спра. Но само поглед към окъсаната ми пижама, беше достатъчен все пак да наклони избора към първото.
Какво по-дяволите щях да правя сега?
Всичко започна през един не толкова приятен и слънчев вторник. Събудих се на обяд, както и обикновено и осъзнах, че бях пропуснала поредното интервю за работа, което може би нямаше да се случи, ако си бях навила алармата. Но алармите имаха един дразнещ недостатък - събуждат те.
Станах от леглото и прозявайки паст се запътих към банята. Благодарна, че огледалото не се напука от външния ми вид, започнах да мия зъбите си, макар да се съмнявам, че пастата за зъби щеше да премахне лошия дъх, спомен от вечерята ми. Какво да кажа, просто обичам чесън. След зъбите, идваше ред на косата, а това виж си беше цяло приключение. Случая е следния - косата ми имаше досадния навик всяка вечер да се оплита до толкова,че на сутринта да прилича на птиче гнездо. Евентуално успявах да я среша само с помощта на стоманения гребен, който майка ми ми подари. Но често появяваше по някои бунтовно настроен кичур, които не искаше да следва тълпата, тоест останалите кичури и тръкваше гордо нагоре. Не помагаше нито гел, нито плюнка - последното по съвет на баба ми .
Но тази сутрин в косата ми нямаше бунтовници. Успях да се оправя с нея сравнително бързо и доволно се върнах в стаята си. Трябваше да реша как да прекарам деня. Дали да си търся работа или да остана вкъщи, където скоро щеше да започне любимия ми сериала. Естествено, избора беше лесен.
След десет минути микровълната изпилка, знак, че пуканките ми са готови. Изкарах ги и наслаждавайки се на приятния аромат се цопнах отново на канапето. Не си бях направила труда да се преоблека, затова все още бях със старата си леко къса вече пижама на понита. Майка беше правила многократни опити да се отърве от нея, но след като видя, че със способна на всичко да си я върна - наистина всичко, веднъж даже бърках в боклука пред жилищния комплекс - се отказа. Не знаех защо държа толкова на нея, може би напомняше времето, когато не ми се налагаше да се правя на отговорна.
Бях на 20. Не учех в университет, нямах работа. Според майка ми това беше сигурен знак, че съм се метнала на отдавна починалия ми баща. С нея и малкия ми брат живеехме в малък апартамент, в един от по бедните квартали на Сеул. Заради добре платената работа на майка ми, нямахме парични проблеми. Работеше като адвокат и беше известна с това, че рядко губеше дело. Как от такава майка се беше пръкнало дето като мен и досега си остава една от най-големите загадки в живота ми. До дванадесет годишна с гордост твърдях, че съм осиновена, но надеждите ми бяха бързо разбити, след един от кръвните тестове, които ни правеха от училище.
Оценките ми никога не бяха високи, всъщност и средни не бяха. Направо си бяха лоши. Това често докарваше истерични пристъпи на бедната ми майка, но след най-накрая и се наложи да свикне с факта, че от мен няма да излезе лекар. Завърших и както се очакваше не продължих с образованието си. Казах си, че си почина малко, но това малко неусетно се превърна в две години. И въпреки няколко интервюта за работа, никой не направи грешката да ме наеме.
Не че бях глупава или неспособна. Просто мързелива. И повярвайте, при мен това понятие придобиваше съвсем други размери.
На телевизора тъкмо даваха рекламата за новия стягащ сутиен, когато на вратата се звънна. Оставих пуканките и дистанционното на страна и станах да отваря. Нямаше нужда да бъда гадателка за да разбера кой стой от другата страна. Това можеше да е Сули, единствената ми останала приятелка.
Почти бях стигнала, когато се позвъни за втори път.
- Идвам де! Надявам се, че носиш понички, в противен случай може въобще да не си правиш труда да се събуваш - промърморих преди да превъртя ключа. Отворих вратата рязко, слагайки ръце на кръста, готова да се нахвърля върху нея, ако в ръцете и нямаше кутия.
Но там не стоеше тя. О, не. Там стоеше съдбата и ми се хилеше така, както се хилят само онези, които знаят, че успешно са преметнали някого.
- Госпожица Ли?
Отне ми няколко секунди преди да успея да си затворя устата - слава Богу, преди от нея да потече лига - и да кимна.
- Имаме удоволствието да ви съобщим, че бяхте избрана да участвате в новото реалити шоу на СиБиЕс - обяви тържествено момчето, което толкова пъти бях гледала на екрана. За мой шок и ужас, зад него забелязах червеното проблясващо око на включената камера. Камера, за Бога.
- Ще ни пуснете ли в вътре? - попита Таемин, мятайки чаровна усмивка в моя посока. Излишно усилие, ако ме питате. Бях блокирала. Вероятно и слон с балетна поличка да минеше покрай мен, нямаше да разбера.
Явно разбирайки това, макнаето на Шайни се шмугна покрай мен, последван от екипа с камерата. Едва тогава реалността ме удари с бейзболна бухалка. Бях ужасно прецакана, или ужасна късметлийка. Не знаех на кое от двете да се спра. Но само поглед към окъсаната ми пижама, беше достатъчен все пак да наклони избора към първото.
Какво по-дяволите щях да правя сега?
Well, I really don't know what to say... xD
Няма да спирам с другия фик, просто имах нуждата от малко промяна. Тази история ще е лека комедия, която ще ми помогне да не се депресирам тотално. Пък и идеята ме глождеше от известно време...
Последната промяна е направена от Little_dreamer на Сря Мар 28, 2012 9:18 am; мнението е било променяно общо 5 пъти
Супер e! 
(йееййй...аз съм първа 
)
главата ме грабна още в началото иии със сигурност ще го следяя 
ОООоооо....много,много,много,много ми ХАРЕСВА!!! 
Моляте давяй по нататък!(Това със Key ми хареса) 
много ми хареса 
!! ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ТРЯБВА ДА ГО ПРОДЪЛЖИШ 
АЙДЕ ЧАКАМЕ 